Дел Пиеро зяпна.
Рязко се извърна…
… и в същия миг около него от всички страни затрещя координиран снайперски огън. За един ужасяващо кратък миг десетимата бойци около него паднаха с едновременно пръснати като дини глави, телата им се свлякоха на пистата като парцалени кукли.
Единствен Дел Пиеро не бе засегнат. Единствен той остана прав. Смъртоносният огън бе толкова точен и толкова добре координиран, че не оставяше съмнение в добрата предварителна подготовка.
Лицето на Дел Пиеро бе изпръскано с кръв, парченца кости и мозък.
И тогава се появи отрядът от 1000 американски бойци — бяха лежали в прикритие из околните канавки и измазани с кал къщи на Луксор зад европейските сили.
Те бяха също толкова безмилостни, колкото и европейските им колеги по отношение на американците. Екзекутираха на място дори малцината европейци, които се предадоха.
Никой не остана жив… с изключение на Дел Пиеро и четиримата души, които седяха в ландкруизъра.
Магьосника, Зоуи, Фъзи и момчето — Александър.
В този момент на летището кацна и истинският американски въздушен конвой.
Първият бе само примамка и участниците в него бяха съзнателно пожертвани, за да извадят наяве европейската бойна група, чакаща в засада.
Сега, след като контролът върху летището бе надеждно установен, Джуда пристигна с втори лиърджет, ескортиран от два изтребителя F-15 и шест тежки транспортни самолета „Херкулес“.
Въздушният конвой се приземи — самолетите кацаха един след друг и опознавателните им светлини озариха пустинната нощ.
Самолетът на Джуда рулира и спря до първия лиърджет…
… където Дел Пиеро стоеше като крадец, заловен в мига на бъркане в касата — не смееше да мръдне под заплахата на насочените към него оръжия на американците, обграден от окървавените трупове на хората си.
Джуда безгрижно слезе по стълбичката на самолета, приближи се до Дел Пиеро, огледа го внимателно и кимна, като забеляза кръвта по лицето му.
— Отец Дел Пиеро. Моят стар учител. Колко е хубаво да се видим пак. Виждам обаче, че не си се вслушал в предупреждението ми. Казах ти да внимаваш с пръските кръв.
Дел Пиеро не каза нищо.
И тогава зад Джуда се появи някакъв мъж: стар, много стар, съсухрен и прегърбен. Голият му череп бе осеян със старчески петна; беше облечен в кожено палто и носеше очила с дебели като дъно на бутилка от „Кока-кола“ стъкла, които скриваха малките му зли очи.
— Отче — съобщи Джуда, — не мисля, че се познавате с Ханс Кьониг. Той е гост на Съединените щати от 1945 година и търси Пирамидиона от много, ама наистина от много отдавна.
Дел Пиеро ахна:
— Кьониг и Хеслер! Двамата нацистки изследователи…
— Полковник Джуда! — извика Калис откъм ландкруизъра. Стоеше до багажника и беше отворил куфара, в който се намираше частта от храма на Артемида. — Вече притежаваме и частта на европейците. Както и момчето и… трима от хората на Уест.
Калис държеше Александър пред себе си. Хората му държаха на мушка Магьосника, Зоуи и Фъзи.
Джуда се усмихна:
— Отче, защо, за бога, сте довели тези мили хора с вас в тази мисия? Предполагам по същата причина, поради която аз ще ви взема с мен.
Дел Пиеро разтвори широко очи. Явно беше, че е изплашен.
Това достави удоволствие на Джуда.
— Какво се казваше в Библията? „Постъпвай с другите, както искаш те да постъпват с теб“. Каква ирония… — После изгледа момчето. Същото направи и Кьониг. — Значи това е той. Синът на Оракула. Ако не се лъжа… Александър? — Джуда почтително се поклони. — Казвам се Маршал Джуда и съм американец. За мен е чест да се запозная с вас.
Момчето — абсолютно безстрашно — отвърна на погледа му, но не отговори.
Джуда продължи:
— Имам честта да ви запозная с госпожица сестра ви.
С тези думи Джуда направи крачка встрани и зад него се видя Лили, свенливо навела глава.
В последните часове преди зората над Луксор се бе спуснала гъста мъгла.
През нея се движеше конвой от тежки машини: фаровете им изсичаха в свръхестествената мъгла коридори от светлина.
Това беше американската група на път за Храма на Луксор.
Храмът се издигаше близо до Нил. Внушителният му колонен портал се охраняваше от две колосални статуи на Рамзес II, седнал на два идентични трона. Обелискът му гордо, но самотно, се издигаше отпред — двойникът му отдавна се намираше в Париж.