Конвоят от американски машини включваше хъмвита, мотоциклети, един хеликоптер „Апачи“, летящ над главите им, и дълго тежко ремарке, на което бе натоварен голям разглобен кран.
Спряха пред Храма и на светлината на автомобилните фарове американците бързо монтираха крана — издигнаха го до стърчащия обелиск на точното място, където някога се бе намирал неговият близнак.
Кранът бе с малък кош, който можеше да се издига високо, като онези, които се използват от електротехниците за ремонт на уличното осветление — в него можеха да стоят едновременно трима-четирима души. Сега в коша бяха Джуда, Калис и Кьониг.
— Хер Кьониг — обади се Джуда, — във вас ли е копието от дневника на някогашния ви колега?
Прегърбеният Кьониг показа тайно направеното копие на дневника на Хеслер и изсъска:
— Никога не се разделям с него, хер Джуда.
Платформата се издигаше покрай обелиска и тримата внимателно разглеждаха множеството покриващи го йероглифи. Кьониг бързо намери съответната страница от дневника:
На върха на обелиска намериха три издълбани един до друг в камъка бухала. Също както бе направил Уест с парижкия обелиск, Джуда извади малка каменна „тапа“ от диска на Слънцето над втория бухал. Намери втората „тапа“ от другата страна и извади и нея…
… и освободи хоризонтална дупка, минаваща през обелиска в направление изток-запад… отново също както Уест бе направил в Париж.
След това нареди да преместят крана на мястото, където някога се бе издигал обелискът, който сега бе в Париж.
— Имате измерванията, нали, хер Кьониг?
— С точност до милиметър, хер Джуда.
С помощта на цезиев висотомер и цифров инклинометър, за да бъдат използвани абсолютно точните ъгли и височини, издигнаха тръбна конструкция на триножник върху платформата. Поставиха я хоризонтално, ориентираха я да отговаря възможно най-точно на измерванията и на практика пресъздадоха отвора в липсващия обелиск — онзи, който би трябвало да се намира над третия бухал на този обелиск.
Свършиха навреме, точно когато оранжевият диск на слънцето вече надничаше на източния хоризонт.
Настъпи зората в Деня на Тартар.
Силата на изгряващото слънце веднага бе забелязана от всички.
На този ден, Деня на Тартар, слънцето бе по-горещо и по-жестоко от обикновено. То практически прогаряше леката утринна омара с ослепителни хоризонтални лъчи, като създаваше във въздуха малки дъги.
В един момент лъчите му докоснаха върха на обелиска… и високата каменна игла засия величествено… след което слънчевата светлина бавно започна да се спуска по тялото на обелиска.
Американците гледаха в захлас.
Изправеният на малката платформа Джуда съзерцаваше картината триумфално.
От мястото си в едното хъмви Магьосника наблюдаваше в мрачно мълчание.
Слънцето докосна отворената дупка в обелиска и един от лъчите му засия право през нея…
… и продължи към тръбната конструкция на върха на крана…
… и прониза леката утринна мъгла като многоцветен лазерен лъч.
Оцветеният в цветовете на дъгата лъч се стрелна встрани от Храма, прониза пространството на запад, премина над Нил, към…
… стълпотворението от кафяви скали, което защитаваше и охраняваше Долината на царете.
Не.
Направи го много по-точно.
Спря върху нещо, построено в тези скали — постройка, уникална за цялата египетска архитектура, състояща се от две величествени рампи и три великолепни площадки, украсени с множество колони.
Погребалният храм на Хатшепсут.
20 март 2006, 06:30
Денят на настъпване на Тартар
Американците веднага се отправиха натам.
Ослепителният лъч слънчева светлина бе осветил самотен свод в левия край на най-ниското ниво на величествената постройка.
Там намериха врата, скрита толкова изкусно, че изглеждаше като част от стената. Но над нея бе изобразен познатият символ, на който до този момент никой не бе придавал особено значение: