При вида на това изображение очите на Маршал Джуда радостно засияха.
Американците минаха през вратата, сякаш тя не съществуваше.
Вътре ги чакаха капани.
Един от коридорите бе пълен със зловещи люлеещи се механизми, с чиято помощ от процепи в стените засвистяха остриета и дори отсякоха главата на един нещастник.
След това дойде ред на наводнена до коленете зала — във водите се криеха други остриета, предназначени да режат крака. За щастие Кьониг знаеше от изследванията си безопасния път през коварното езеро.
Накрая Маршал Джуда мина през каменен портал и застана на платформа, която се издигаше над гигантска подземна пещера.
Не бе толкова голяма, колкото пещерата с Висящите градини, но макар да й отстъпваше по размери, я превъзхождаше във великолепие.
Всяка каменна стена бе обработена от човешка ръка — от безчислено много човешки ръце. Нямаше нито едно кътче, останало забравено.
Пещерата изглеждаше като подземна катедрала — имаше високи стени, извит таван и четири големи свещени езера, оформени по такъв начин, че да оставят между тях празно пространство във формата на гигантски кръст.
В пресечната точка на кръста — фокус на грамадната подземна зала — имаше висока квадратна платформа, а от четирите й страни се издигаха обелиски. На тази платформа лежеше украсен стъклен саркофаг.
„Украсен“ е дума, безсилна да изрази как изглеждаше саркофагът.
Беше от злато и стъкло и бе положен под висок балдахин, изработен от злато. Колоните на балдахина не бяха прави, а се издигаха огънати и спираловидно, сякаш бяха застинали лози.
— Ковчегът на Александър Велики… — прошепна Кьониг.
— За който се говори, че е изработен от стъкло — потвърди Магьосника.
— Почакайте малко. Това ми изглежда познато… — обади се Джуда.
Зад него Франческо дел Пиеро — неговите ръце, както и ръцете на другите пленници, бяха оковани — наведе мълчаливо глава, сякаш се мъчеше да остане невидим.
Джуда се обърна към Кьониг.
— Направете измервания с лазерното оборудване. Искам да знам височината, широчината и дължината на тази зала.
Кьониг се залови да изпълни нареждането и след минута докладва:
— Дълга е 192 метра и в най-широкото място е 160 метра. Височината в центъра е… 135 метра.
Магьосника приглушено се изсмя.
— И какво му е смешното? — малко засегнато го попита Кьониг.
— Нека опитам да се досетя — каза Магьосника. — Балдахинът над саркофага е висок двайсет и девет метра.
Кьониг направи измерване с лазерното оборудване… и смаяно се обърна към Магьосника.
— Точно двайсет и девет метра! Откъде знаете?
Магьосника отговори:
— Защото пещерата е с абсолютно същите размери като базиликата „Свети Петър“ в Рим.
Джуда се обърна към Дел Пиеро, който се сви още повече, доколкото това изобщо бе възможно.
Магьосника продължи невъзмутимо:
— След като всичко в Римокатолическата църква е повторно изобразяване на някогашното боготворене на Слънцето в Египет, защо тогава базиликата „Свети Петър“ да е по-различна? Нейните размери са точно повторение на това свещено място — последното скривалище на най-ценната част на Пирамидиона — неговия връх.
Отправиха се към величествения олтар, където лежеше стъклено-златният ковчег.
През стъклото можеше да се види само бял прах — останките на най-великия воин, живял някога — владетелят, наредил частите на Пирамидиона да бъдат разделени и пръснати из тогава известния на човека свят.
Александър Велики.
Върху белия прах бе положен бронзов македонски шлем и разкошен сребърен меч.
А в средата на слоя прах се подаваше — сякаш сложен някога върху гърдите на покойника, върху гръдния кош, от който за две хилядолетия бе останал само този прах — мъничък златен връх.
Върхът на малка златна пирамида.
Най-горната част.
Беше никакви церемонии Джуда нареди да отворят ковчега и четирима от хората му пристъпиха напред и хванаха капака за ъглите.
Дел Пиеро не издържа, пристъпи напред и помоли:
— За бога, по-внимателно!
Мъжете не му обърнаха никакво внимание и отместиха стъкления капак.