Седемте смъртоносни чудеса

— Ами… ммм… е, никога не ми е харесвало, но… опитвах се да помагам на семейството. Исках да съм част от тях. Да помагам.

— Но ти си по-добра от тях. Защо ще помагаш на обикновени хора?

— Харесваше ми да им помагам. Аз… аз ги обичам.

— Сестро, сестро… Ние сме родени да управляваме тези хора, не да им помагаме. Те са по-низши от нас.

— Но са моето семейство — твърдо заяви Лили.

— Този, който властва над хората, е самотен — каза Александър, сякаш повтаряше отдавна наизустена фраза. — Очаквах да си по-силна.

Лили не отговори нищо. Няколко минути след това стигнаха при пирамидата.

В 11:30 в Деня на Тартар, трийсет минути преди изпепеляващото слънчево петно да се обърне точно към Земята, на върха на Голямата пирамида в Гиза започна древна церемония, която не беше изпълнявана от 4500 години.

Изправен на платформата, Джуда се върза с дълго обезопасяващо въже — страх го беше от височини.

Хвърли поглед към плоския връх на пирамидата и прочете издълбаните в него думи:

„Гърчете се от страх, плачете в отчаяние, жалки смъртни, защото онзи, който дава голямата власт, също така я и отнема. Защото ако Бенбен не бъде на свещеното си място в светата земя, на светата височина, до седем залеза след пристигането на пророка на Ра, по пладне на седмия ден, огньовете на Ра, Неумолимия унищожител, ще ни погълнат до един.“

До този надпис, в точния център на голия каменен връх, имаше малка вдлъбнатина с формата на човешко тяло. „Главата“ на вдлъбнатината бе ерозирала с времето, но все още ясно личеше, че е на Анубис — най-страховития бог на подземното царство, с глава на чакал.

А в центъра на тази вдлъбнатина — абсолютния геометричен център на върха и по този начин на цялата пирамида — се забелязваше малка дупка с размера на топка за тенис. Приличаше на каменен тигел.

Джуда знаеше предназначението на тигела. Нацисткият археолог Хеслер, също го знаеше:

Ритуалът на властта „На високия олтар на Ра, под сърцето на принасяния в жертва, който лежи в ръцете на отмъстителния Анубис, изсипи в сърцето на бога на смъртта един дебен от твоята родна земя, произнеси онези древни нечестиви думи и цялата земна власт ще бъде твоя за хиляда години.“

Изсипи в сърцето на бога на смъртта един дебен от твоята родна земя…

„Дебен“ бе древноегипетска мярка за тегло, равняваща се на 93 грама.

Джуда извади от джоба на якето си стъклен съд. В него имаше малко кехлибарена пръст, взета от пустинята в Юта, дълбоко в сърцето на Америка — почва, уникална за Съединените американски щати.

Джуда отмери точно 93 грама от почвата в тигела. Един дебен.

Погледна резултата от труда си с гордост и извика на хората си:

— Господа! Издигнете Пирамидиона!

Като наместваха частите една върху друга, хората на Джуда започнаха да възстановяват Пирамидиона.

Най-голямата част — тази от Фара — послужи за дъно и оформената като човешко тяло вдлъбнатина откъм долната й страна идеално съвпадна с вдлъбнатината с очертанията на Анубис върху плоската част на върха на Пирамидата.

В нея имаше канал, издълбан от едната страна: понеже Пирамидионът заемаше цялата свободна част от върха, този канал бе проходът, който щеше да позволи на „жертвата“ — едно от децата — да се вмъкне във вдлъбнатината, когато настъпи моментът.

С поставянето на всяка следваща част Пирамидионът добиваше все по-завършен вид.

Беше наистина великолепен — блестящ и излъчващ енергия: златната корона на една и без него разтърсваща човешкото съзнание конструкция.

Както можеше да се очаква, минаващата по височината на Пирамидиона линия от кристали сочеше точно в сърцето на Анубис.

Джуда координираше цялата операция, очите му пламтяха от удоволствие.

Дойде ред и на последната част, върха на Пирамидиона и на Голямата пирамида, намерен тази сутрин в гробницата на Александър…

… след което за първи път от хилядолетия Пирамидионът отново съществуваше в цялото си великолепие.

Голямата пирамида в Гиза пак се издигаше точно такава, каквато бе при завършването й през 2566 година преди новата ера.

Беше 11:50 часът.

Десет минути преди кулминацията в завъртането на Тартар.