„Влез доброволно в прегръдката на Анубис и ще живееш след пришествието на Ра.
Влез срещу волята си и народът ти ще царува една епоха, но теб няма да те има.
Не влизай и светът не ще го има.“
— Също като египтяните, и ние си мислехме, че става дума за бог Хор, който приел смъртта и затова бил възнаграден с някакъв втори живот — продължи тя. — Но това е грешка. Надписът се отнася до мен и Александър… и изобщо до Оракулите. В него не се говори да приемеш с готовност смъртта. Става дума за това да влезеш доброволно в кухината с формата на Анубис… Ако го направех доброволно, щях да оцелея. Останех ли вътре насила, щях да умра. А ако изобщо не го направех и ако ритуалът не бъдеше изпълнен, всички вие щяхте да загинете. Само че аз… нали разбирате… не исках да загубя семейството си.
— Дори на цената да дадеш на Заид власт за цяла вечност? — недоверчиво попита Мечо Пух.
Лили се обърна към него, очите й блестяха.
— Заид никога нямаше да властва — възкликна тя. — Когато ме сграбчи, видях какво има в онази черна кутийка. — Обърна се към Уест. — Там имаше пръст, която вече бях виждала много пъти. Честно казано, имало е моменти, когато не съм могла да откъсна поглед от нея. Тя години наред се намираше в стъклен буркан на полицата в кабинета на тате. Когато я видях в кутийката на Заид, веднага разбрах какво е станало, така че знаех, че не му подарявам никаква власт.
— Но дали и Дел Пиеро е знаел това? — замислено каза Мечо Пух. — Затова ли се е отнасял с Александър като с малък император, готов да седне на трона на властта? Искаше ли Александър да влезе доброволно в кухината?
— Мисля, че да — каза Уест. — Само че нещата са малко по-дълбоки. Дел Пиеро бе свещенослужител и разсъждаваше като такъв. Той искаше Александър да оцелее след ритуала, но не защото желаеше момчето да живее и управлява, а защото му трябваше спасител, идол, фокус за новата религия на управляващата класа. Нов Христос.
През цялото това време Магьосника седеше встрани смълчан и с наведена глава. Зоуи седна до него и го хвана за ръката, все още под шока от новината за смъртта на брат си, за която научваше едва сега.
Лили отиде при тях и ги прегърна през раменете.
— Съжалявам за Дорис, Магьоснико — тихичко и с неотговаряща на възрастта й сериозност каза тя. — И за Дългоух, Зоуи.
По лицето на Магьосника се стичаха сълзи, очите му бяха зачервени. И той като Зоуи бе разбрал едва на платформата за смъртта на Дорис от ръката на Джуда.
— Тя загина, за да ни спаси — продължи Лили. — Каза ни да се махаме веднага оттам. Пожертва живота си, за да можем да избягаме.
— Бяхме заедно четирийсет и пет години — каза с мъка Магьосника. — Най-удивителната жена на света. Моят живот. Моето семейство.
— Искрено съжалявам — прошепна Лили.
После взе ръката му и го погледна дълбоко в очите.
— Но ако искаш, сега аз ще съм твоето семейство.
Магьосника я погледна с насълзените си очи. След това бавно кимна.
— Искам, Лили. Наистина искам.
След няколко часа Магьосника влезе при Уест в кабинета му в задната част на „Халикарнас“.
— Имам един въпрос към теб, Джак — каза направо. — Какво означава всичко това сега? Тръгнахме, за да изпълним ритуала на мира, а вместо това беше изпълнен ритуалът на властта… и то в полза на твоята родина. Може ли да се има доверие на австралийците с толкова много власт?
— Макс — отговори Уест, — знаеш откъде съм. Знаеш какви сме. Ние определено не сме агресори или войнолюбци. И след като моят народ не знае, че разполага с такава власт, мисля, че това е възможно най-добрият възможен изход… защото от всички хора на земята ние сме последните, които биха се възползвали от нея.
Магьосника бавно кимна.
— Ако ти си мълчиш, и аз няма да им кажа — обеща Уест.
— Дадено — съгласи се Магьосника. — Благодаря ти, Джак. Наистина ти благодаря.
Усмихнаха се.
А „Халикарнас“ се носеше в небето към Кения и към дома.
9 април 2006, 16:30
За втори път през последните десет години самотната стара ферма на върха на издигащия се над океана хълм бе домакин на важна международна среща.
Имаше няколко нови лица, но деветте нации, сключили съюз при първата среща, бяха същите. Имаше и една нова — Израел.
— Закъсняват — изръмжа арабският делегат шейх Анзар ал Абас. — Пак.