Високопроходимият джип „Тойота“ се носеше по безлюдното пустинно шосе.
Седнала до шофьора, Лили гледаше през прозореца възможно най-негостоприемния пейзаж, който бе виждала. Магьосника шофираше, а Зоуи седеше отзад. Лили поклати глава. Не вярваше, че е възможно да има място, по-откъснато от цивилизацията от това.
Сухи голи хълмове отвсякъде. Пясък, заплашващ да погълне шосето.
Странен пясък обаче, оранжево-червеникав на цвят, като пясъка, който помнеше от буркана в кабинета на Уест.
Не бяха срещали друга кола от часове. Всъщност последното движещо се нещо, попаднало пред погледите им, бе голям пясъчен крокодил: припичаше се в пресъхнало речно корито под мост, по който бяха минали преди два часа.
Табелата на моста съобщаваше името на реката, което бе доста подходящо — Стикс, точно като реката в Преизподнята. Кръстовище няколко километра по-нататък предлагаше три възможности: наляво — Симпсън Кросинг, на 80 километра; направо — Долината на смъртта, на 120 километра, а ако завиеха надясно, щяха да попаднат в крайна сметка в място, наречено Франклин Даунс.
— Направо, към Долината на смъртта — заяви Лили.
И сега, два часа по-късно, каза на глас:
— Трябва да е някъде тук… — После изрецитира по памет:
— „Плати на лодкаря, рискувай с кучето“ — продължи Лили. — В гръцката митология, когато слезеш в подземния свят, първо трябва да пресечеш река Стикс. За целта трябва да платиш на лодкаря и да се изправиш срещу Цербер — кучето, охраняващо Хадес. Е, Стикс я намерихме.
Магьосника и Зоуи се спогледаха.
— А Долината на смъртта? — попита Зоуи. — Какво ще кажеш за това?
— Следващите два стиха в гатанката: „В челюстите на Смъртта, в устата на Ада“ са от поема, която съм чувала от Магьосника — „Атаката на леката кавалерия“. В поемата шестстотин души нападат Долината на смъртта.
След няколко минути в маранята пред тях се очертаха размитите силуети на няколко ниски постройки.
Градът с име Долината на смъртта.
Избелял от слънцето надпис на входа на града казваше:
„ДОБРЕ ДОШЛИ
В ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА
ДОМ НА МОГЪЩИЯ ФУТБОЛЕН ОТБОР
«ТИГРИТЕ ОТ ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА»!“
— „Дом на тигри и на крокодили“ — отбеляза Лили.
Долината на смъртта се оказа призрачен град — няколко скупчени една до друга дъсчени бараки и отдавна изоставени ферми със скрити под прораслата трева черни пътища.
Лили гледаше през прозореца в търсене на указание.
— Сега трябва да намерим „голям злодей“… голям злодей? Ето… там! Магьоснико! Спри!
Спряха пред дълъг извиващ се път, водещ към ферма, която се намираше зад хоризонта.
На мястото, където пътят за фермата излизаше на шосето, имаше монтирана на кол пощенска кутия. Подобно на много други такива пощенски кутии в селската част на Австралия, и тази бе домашно произведение на изкуството.
Конструирана от стари части на трактор и прогнил бидон за бензин, тя беше оформена като мишка… с ушички и мустачки. Само че тази мишка носеше… корона.
— Мишешкият цар… — ахна тя. — Така му казвах като съвсем малка.
— Какво? — попита Зоуи.
Лили се усмихна на малката тайна, която имаха с Уест.
— Мишешкият цар е „голям злодей“. Това е злият цар в балета „Лешникотрошачката“.
Колата заподскача по сухите буци. В края на дългия път, далеч от шосето, намериха тиха малка ферма, сгушена в полите на нисък хълм. Крилата на генератора бавно се въртяха.
На верандата стоеше мъж по дънки и тениска — с блестяща под жаркото слънце метална ръка — и наблюдаваше приближаването на джипа.
Джак Уест-младши.
Лили изскочи от колата и се хвърли в ръцете му.
— Намери ме все пак — каза Уест. — Но ти отне доста време.
— Къде беше? — нетърпеливо попита Лили. — Какви бяха тези неща, които трябваше да оправяш цял месец?
Уест се усмихна.
— Защо не дойдете да видите.
Поведе ги зад къщата в стара изоставена мина под ниския хълм.
— Малко по-късно днес, по примера на Имхотеп III с Висящите градини, смятам да предизвикам свлачище и да скрия напълно входа на тази мина — обясни той още докато вървяха натам, — така че никой да не знае, че тук има мина, да не говорим какво се крие в нея.