Малко след публикуването на книгата систематизирах азбуката на моята уебстраница, за да може всеки интересуващ се да види как се използва тя.
Какво ви накара да направите Джак Уест-младши австралиец?
Ами това отговаряше на логиката на разказваната история. Често са ме питали защо героите от другите ми книги са все американци и отговорът е все същият: отговаря на логиката на историята (особено в „Експлозивно“).
При „Седемте смъртоносни чудеса“ изрично исках героят ми да не е американец. Той трябваше да предвожда тази малка международна група срещу комбинираната мощ на Европа и Америка. Така че измислих бивш войник от Австралия. Знаех още, че финалът изисква една нация да получи мощта на Тартар, и какво друго можеше да е по-подходящо от това, именно Австралия да се превърне в най-могъщата нация на света, та макар и без да предполага за това? (Аз наистина мисля така, ако се интересувате!)
Споменавате на два пъти „Шифърът на Леонардо“ в романа. Прочетохте ли я? Въздейства ли ви по някакъв начин?
Наистина съм чел „Шифърът на Леонардо“ и тя ми достави голямо удоволствие. Всъщност я прочетох много преди да превземе списъците на бестселърите — още когато обикалях за промоцията на „Плашилото“ през 2003, я препоръчвах на хората, но кой да ме слуша!
Като казвам това, нека специално уточня, че „Шифърът на Леонардо“ не повлия с нищо на написването на „Седемте смъртоносни чудеса“. Ако нещо е повлияло, това по-скоро са филмите за Индиана Джоунс. Винаги съм мечтал да създам роман в стил, достоен за Индиана Джоунс, с капани и жестоко приключение, но не ретро, а в наши дни. Причината, поради която споменавам „Шифърът на Леонардо“, е защото романът вече е толкова добре познат, че ако напишеш нещо, използващо теорията на конспирацията и католическата църква, или създадеш епизод със сцена в Лувъра, вероятно трябва да се пошегуваш по някакъв начин с „Шифърът на Леонардо“!
„Седемте смъртоносни чудеса“ представя няколко доста подли американски злодеи! Това антиамерикански роман ли е?
Надявам се да не бъде интерпретиран по този начин. Просто в този роман американците са лошите, и толкова. Те искат силата на Тартар и тръгват да я получат… само че го правят доста по-безпардонно, отколкото нашите герои!
Ключът към „Седемте смъртоносни чудеса“ е в това, че героите ни нямат шанс да спечелят и че се борят срещу най-могъщата нация на света, а това в момента са американците. Америка има повече пушки, танкове и самолети, отколкото следващите десетина велики държави, взети заедно. Когато една група малки страни се изправя срещу Съединените щати, това е голям подвиг — нещо изключително трудно. А това според мен е предпоставка за интересна история.
Струва ми се — и предполагам, че не се различавам от други — че се съмнявам в новия американски „империализъм“ под предводителството на Джордж Буш, но за разлика от много други, не изпитвам неприязън към американците заради това. Те са самотна свръхсила в един променен свят. Трябва да намерят сами своя път, също както го правят останалите. Няма да се размине без грешки. За нещастие техните грешки се усещат от всички на планетата. Както, разбира се, и когато правят добро.
Не знам. Улавям се, че винаги заставам на страната на американците, когато спорим на вечеря с приятели. Аз имам много американски приятели и работя съвместно с няколко изключително умни нюйоркчани и лосанджелисци. Много ерудирани хора, без изключение. Твърдо вярвам, че Америка е един грандиозен социален експеримент: земя на възможностите, където капитализмът е цар и където 280 милиона души живеят в условия на относителен мир при върховенство на закона — е, това не е толкова лошо постижение, нали така?
След всичко това, ако някои американци решат, че само защото съм ги направил „лошите“ в този роман, значи съм антиамериканец, ами… какво мога да направя? За себе си знам, че бъркат. Британците например дори не мигнаха, че са „лошите“ в „Експлозивно“! От друга страна… във Франция още не са ме публикували…