Двамата изкатериха останала част на стълбата и накрая се изправиха в началото на Белега, на самия връх на черната скала, успешно преодолели всички капани.
Стояха пред трапецовидната врата в най-горната част на пламтящата пещера.
— Окей, фъстък — каза Уест. — Спомняш ли си всичко, което тренирахме?
Харесваше й да я нарича „фъстък“.
— Помня, сър — каза тя.
Кимнаха си окуражително и влязоха в светая светих на смъртоносния лабиринт на Имхотеп V.
Но това не бе краят на капаните.
Пред тях се простираше зала с нисък таван — таванът бе на два метра от пода… и се спускаше.
Залата бе широка трийсетина метра и целият й таван бавно се спускаше! Изглежда, бе от един цял камък и сега се приближаваше към пода на тъмната зала с неумолимостта на гигантска хидравлична преса.
Ако бяха имали време да разгледат, Уест и Лили щяха да открият, че стените на залата са покрити с изображения на Голямата пирамида — повечето я показваха пронизана от лъч светлина, изстрелян надолу от слънцето.
Но вниманието им бе приковано от друго.
В отсрещния край на широката зала, в пространство, където таванът не се спускаше, имаше грамадна покрита с кал глава!
Бе потресаващо голяма, почти пет метра висока, т.е. почти три пъти по-висока от Уест.
Въпреки слоя кал, който я покриваше, чертите на лицето бяха изумителни — красиво класическо гръцко лице, властен поглед, възхитителна златна корона, положена над челото.
Главата на гигантска бронзова статуя.
Най-известната статуя в историята.
Главата на Родоския колос.
Точно пред величествената бронзова глава — отделяше я от входното помещение със спускащия се таван — имаше канал, запълнен със застинал нефт. Извиваше назад и явно обграждаше главата изцяло.
Все едно някакъв древен бог се надигаше от праисторическо блато. Всъщност под главата нямаше тяло.
И веднага се сблъскаха с нов проблем: няколко горящи факли, явно запалени с помощта на вече познатия им кремъчен механизъм. Факлите бяха забучени в скоби, монтирани в края на спускащия се таван, което означаваше, че много скоро ще докоснат нефтения басейн… ще го запалят… и ще прекъснат всякакъв достъп до главата на Колоса.
— Време е да потичаме — констатира Уест.
— Абсолютно вярно, сър — отговори Лили.
Затичаха се под снишаващия се таван.
Отвън вече нахлуваше дим от пещерата и видимостта в залата се влошаваше.
След секунди спряха пред нефтения канал.
— Ако Калимах е прав, не би следвало да е дълбоко — каза Уест.
И без да се колебае, нагази в канала… и пропадна до кръста в лепкавата маса.
— Скачай! — нареди на Лили и тя послушно скочи в ръцете му.
Уест я намести на раменете си и закрачи напред. Факлите зад гърба му продължаваха да се спускат към басейна.
Без да обръща внимание на затварящия се изход, Джак Уест-младши спря на няколко метра пред главата на Родоския колос.
Тя безстрастно се извисяваше над него, покрита със застинал от векове слой кал.
Всяко от очите й бе голямо колкото Лили.
Носът й бе с ръста на Уест.
Златната корона проблясваше на места под калта, а на шията висяха три златни медальона, окачени на верига.
Медальоните.
Бяха трапецовидни и с размерите на дебели томове от енциклопедия. В самия център на всеки имаше кръгъл кристал, наподобяващ диамант.
Върху предната наклонена стена на всеки медальон се виждаше поредица изкусно изгравирани символи от непознат език, който имаше известна прилика с клиновидното писмо.
Езикът бе древен, опасен език, език, познат на малцина избраници.
Уест гледаше трите златни медальона.
Единият бе Втората част от Златния пирамидион — малката пирамида, увенчавала някога самия връх на Голямата пирамида в Гиза.
Съставен от седем хоризонтални парчета, Златният пирамидион бе може би най-великият археологически артефакт в историята на човечеството… а през последния месец се бе превърнал в обект на най-трескавото търсене на съкровище за всички времена. Това парче, второто, бе онзи сегмент от Златния пирамидион, който стоеше под знаменитата Първа част — малкият, оформен като пирамидка връх на Пирамидиона.
Трите медальона.
Но само един от тях бе истинският.