И избирането му бе въпрос на живот и смърт, чието решение зависеше единствено от Лили.
Оставаше му да направи една последна крачка, за да стигне до тях, но това означаваше да задейства последния капан.
— Окей, фъстък. Готова ли си? Заради себе си се моля да си готова!
— Готова съм — сериозно отговори Лили.
При тези думи Уест пристъпи напред и…
… щрак!
Невидим механизъм, скрит под застиналата повърхност на нефта, се заключи около краката му и го прикова към дъното.
Уест не можеше да помръдне… но се намираше на една ръка разстояние от трите медальона.
— Окей, Лили — каза той, — давай. Направи избора си. Но стой по-далеч от мен в случай, че сбъркаш.
Тя скочи от ръцете му върху полупотопената ключица на величествената статуя и в този миг…
… огромен камък, увиснал точно над Уест, пламна и се залюля на веригите, на които бе окачен.
Последната клопка на Имхотеп V в подземната кариера бе известна като „възнаграждението“. Тя позволяваше на законния претендент, преодолял всички препятствия, за да стигне тук, да получи наградата си, ако… я познае.
Избирането на правилния медальон означаваше, че пламтящият камък над тях ще остане на мястото си, а оковите на краката на Уест ще се отворят. Неправилният избор означаваше падане на камъка и запалване на басейна.
Лили заразглежда странния текст, изписан на медальоните. Гледката наистина бе странна: малко момиче да оценява невероятно древните символи.
Уест я наблюдаваше напрегнат, застинал в очакване и… изведнъж се обезпокои.
— Можеш ли да го разчетеш? — не издържа той.
— По-различно е от другите надписи, които съм виждала… — объркано каза тя.
— Какво?!… — сепна се Уест.
Внезапно очите на Лили просветнаха.
— А-а-а… сега ми е ясно. Някои думи са написани вертикално…
Присви очи и се съсредоточи. Вече разглеждаше символите с разбиране.
На Уест му се струваше, че е изпаднала в транс.
Пламтящият камък над тях със съскане напомни за съществуването си и Уест разтревожено вдигна поглед.
Факлите, прикрепени със скоби към тавана, продължаваха да се спускат заедно с него.
Уест не се сдържа и се извърна. Входното помещение зад тях се снишаваше все повече…
Лили продължаваше да стои в транс, само движението на очите й издаваше, че е жива.
— Лили…
— Само секунда…
— Нямаме секунда, миличка. — Той пак погледна затварящата се зад тях зала — бе изпълнена със задушлив дим. Димът се сгъстяваше.
Изведнъж една от пламтящите факли се откъсна от задържащата я скоба…
… и полетя.
Надолу към нефтения канал, където Уест стоеше прикован и напълно безпомощен.
— О, господи… — откъсна се от устните му.
Огнената факла се превъртя във въздуха и…
… и на петнайсет сантиметра от повърхността бе грабната във въздуха от пикиращия Хор.
Птицата вкопчи нокти във факлата, отнесе я далече от басейна и я пусна във входното помещение.
— Следващия път остави наистина за последната секунда, Хор — изпъшка Уест.
Хор кацна на рамото му и отвърна на погледа му, сякаш искаше да каже: „Защо не престанеш да се забъркваш в глупави безизходни ситуации, човече?“.
Междувременно очите на Лили светнаха. Сега тя разглеждаше символите на най-десния от медальоните:
Тя прочете съдържанието на глас:
— Внимавай, Изкупителю. Неумолимият разрушител на Ра пристига и всички ще заплачат в отчаяние, ако не бъдат произнесени свещените думи.
Примигна и се върна към настоящето.
— Този е! — заяви и протегна ръце към медальона, чийто надпис току-що бе прочела.
— Почакай, сигурна ли си, че… — започна Уест.
Но движението й бе прекалено бързо и тя свали златния медальон от мястото му на шията на Колоса.
Пламтящият камък се заклати.
Уест се напрегна, готов да посрещне края.
Но камъкът не падна, а вместо това… щрак!… оковите на краката му се отключиха.
Лили бе избрала правилния медальон.
Тя щастливо скочи в ръцете на Уест, стиснала тежкия златен медальон като новородено бебе. После го погледна с тържествуваща усмивка.
— Беше много странно.
— Наистина изглеждаше странно — съгласи се Уест. Имаше предвид съвсем друго. — Браво, фъстък. Дай сега да се разкараме оттук.