— Мислех, че си мъртъв — задъхано каза Стреч.
— Глупости! Нужно е нещо повече от някаква си канаричка, за да бъде убит Захир ал Анзар ал Абас — отговори с плътния си глас Мечо Пух. — Краката ми може да са дебели, но не си мисли, че не мога да бягам бързо. Просто надбягах камъка и се скрих в ямата с коловете, за да го пусна да мине над мен. Хайде сега да движим!
Тичаха с все сили надолу по тунела. Минаха отстрани на отвора на малкия трап с колове — преследвани от грохота на плъзгащия се камък — и стигнаха до диоритовия трап, известен като Втората врата. Натрошените отломки на първия плъзгащ се камък лежаха на дъното на трапа.
Осмината използваха отново халките в тавана, за да се прехвърлят обратно.
— Ноди? — обади се в микрофона Уест, щом стъпи от другата страна. — Чуваш ли ме?
Но Ноди — пазачът при входа в блатото — не отговаряше.
— Това не може да е от „Кос“-овете — обади се Магьосника. — Сигурно някой ни заглушава…
Думите му бяха прекъснати от появата на шестима германски войници, които изскочиха в тунела и откриха огън…
… за да бъдат насметени в същия момент от задалия се зад тях плъзгащ се камък.
Шестимата германци побягнаха надолу по тунела, преследвани от камъка.
Когато стигнаха до ямата с коловете, един от тях изпадна в паника, стовари се в нея с гърдите напред и бе намушкан от зловещите колове.
Останалите се добраха до диоритовия трап на Втората врата твърде късно.
Двама успяха да скочат и да се хванат за халките в тавана, но можаха да направят само едно-две премествания на ръцете със залюляване, когато и петимата или бяха прободени от шиповете на плъзгащия се камък, или скочиха в ямата, за да се спасят, но в същия миг мощна струя вода ги помете и писъците им заглъхнаха под земята.
Групата на Уест продължи с бърз ход напред. Плъзгащият се камък им бе осигурил известна преднина.
Останали за известно време блокирани зад него, другите германски преследвачи се придвижваха с повишено внимание и в резултат на това значително по-бавно.
Групата на Уест увеличаваше преднината си.
Промъкнаха се по тясната вертикална шахта до дупката, която Уест правилно бе избрал като надписана с „Ключа на живота“ — междувременно таванът на Водната камера се бе върнал в изходното си положение.
Връзка с Ноди все още нямаше.
Минаха през Водната камера, като повтаряха прескоците по скритите под водораслите плочи…
Радиовръзка нямаше…
Пробягаха приведени по ниския тунел, като прескачаха пресичащите го шахти…
И накрая се озоваха в гъмжащия с крокодили атриум с халките за хващане в тавана и вертикалната входна шахта в другия му край.
— Ноди? — отново се обади Уест по радиостанцията. — Повтарям: Ноди, чуваш ли ме?…
Накрая получи отговор.
— Ловецо! Побързайте! — ясно и силно се разнесе в ухото му гласът на Ноди: — Излизайте! Излизайте веднага! Американците са тук!
След две минути Уест излезе на бял свят от вертикалната шахта и отново се озова сред калта на планинското блато.
Ноди ги чакаше. Възбудено и тревожно погледна небето на запад и викна:
— По-бързо, по-бързо! Идват…
И същия миг главата му се пръсна като тиква, ударена от високоскоростен куршум 50-и калибър на снайперска карабина. Тялото му застина за момент, после се свлече на земята.
Уест рязко извърна глава и погледна на запад.
И ги видя.
На 300 метра от мястото, където се намираха, се задаваха, прикривани от два хеликоптера „Апачи“, двайсетина бързоходни лодки на въздушна възглавница, специално конструирани за придвижване из блата. На всяка имаше поне по десетима души от специалните сили на ГЕС.
Един от тях вдигна снайперската си карабина „Барет“, блесна изстрел…
… Уест бързо се наведе…
… и част от секундата по-късно край ухото му изсвири куршум.
— Стреч ми трябва веднага! — извика той на хората си, които с труд се измъкваха един по един навън.
Избутаха Стреч нагоре.
— Давай, Стреч, това е по твоята част — каза Уест. — Не се престаравай: само направи каквото трябва, за да се измъкнем оттук.
Стреч свали от гърба си застрашително изглеждащата „Барет М82А1А“, легна на земята, прицели се и стреля срещу американските съдове на въздушна възглавница.