… хеликоптер „Тайгър“ на европейската експедиция.
Останките на взривения „Апачи“ рухнаха точно зад отряда на ГЕС, вдигнаха висока вълна и принудиха бойците да се разпръснат, за да не бъдат пометени.
„Тайгър“-ът не се задържа, а веднага се устреми след другия хеликоптер на американците, отнесъл частта от Пирамидиона.
Все пак ракетата, която бе изстрелял, свърши предостатъчно за нуждите на Уест.
Най-вече помогна на Принцеса Зоуи, която пъргаво отскочи встрани и се хвърли в по-близкия до нея „блатен бегач“ точно когато Уест запали двигателя му и извика:
— Давай!
Никой от групата не се нуждаеше от подканване.
Докато отрядът на ГЕС се изправяше, мъчеше се да се организира и стреляше напразно по тях, двете лодки на Уест буквално излетяха от местата си и изчезнаха сред високите тръстики.
Калис и хората му също скочиха в лодките си — четири на брой — и запалиха двигателите.
Преди да потеглят, Калис докладва на началниците си по радиото за случилото се. Завърши с думите:
— Какво да правим с Уест?
Гласът от другия край на връзката бе твърд и студен, а инструкциите, които даде, бяха изключително странни:
— Прави каквото искаш с другите, сержант, но Джак Уест и момичето трябва да бъдат оставени да се измъкнат.
— Да се измъкнат? — Калис се намръщи.
— Да, сержант. Ясен ли съм?
— Тъй вярно, сър. Както заповядате — отговори Калис.
И лодките потеглиха с рев.
Двата „блатни бегача“ на Уест се носеха през блатото с феноменална скорост, задвижвани от реактивната струя на мощните витла.
Уест управляваше едната лодка, Стреч — другата.
Калис ги следваше със своите четири лодки, по-големи, по-тежки, но по-издръжливи, а хората му стреляха, без да спират.
Уест се бе насочил към южния край на блатото, отстоящ на двайсетина километра, където минаваше стар разбит път.
Не беше нищо особено, имаше само две ленти, но пък бяха асфалтирани и това бе най-важното.
— Скай Монстър! — извика Уест в ларингофона си. — Къде си?
— Кръжа зад планините, Ловецо. Какво мога да направя за теб? — чу се в отговор.
— Нуждаем се от извеждане, Скай Монстър! Веднага!
— Напечено ли е?
— Както винаги. Нали се сещаш за онзи път, който набелязахме като възможен пункт за извеждане?
— Онова надупчено шибано шосе? Дето не е достатъчно широко, та да се разминат по него два миникупъра?
— Същото. Ще ни трябва куката. Какво ще кажеш, Скай Монстър?
— Другия път измисли нещо по-сложно, Ловецо. След колко време ще сте на място?
— Дай ни десет минути.
— Става. „Халикарнас“ идва.
Двата „блатни бегача“ се носеха на пълна скорост, като маневрираха непрекъснато, за да избягват постоянния огън от страна на четирите преследващи ги скутера на ГЕС.
Изведнъж около лодките на Уест започнаха да изригват гейзери блатна вода — Калис и хората му бяха започнали да използват минохвъргачки.
С внезапни завои на зигзаг „блатните бегачи“ на Уест избягваха експлозиите — които и без това като че ли идваха малко къси — а после пред тях се показа пътят.
Шосето минаваше в посока изток — запад по южния бряг на блатото — бог знае кога асфалтирано платно, водещо към Хартум. Подобно на многото други шосета в Судан, състоянието му не бе чак толкова лошо, може би защото бе построено от суданските терористи — един от тях се казваше Бин Ладен — за които тези планини бяха като дом.
Щом видя пътя, Уест си позволи да се усмихне. Май щяха да успеят…
Но в този момент в небето се появиха още три американски хеликоптера „Апачи“, прелетяха ниско и напречно на пътя му, и разпениха водата около лодките с картечни откоси.
Хеликоптерите изсипаха адски огън върху двете лодки на Уест.
Куршумите се забиваха навсякъде около тях, но лодките все пак напредваха към брега.
— Не спирай! Не спирай! — викаше Уест на хората си. — Очакваме да се появи Скай Монстър!
Но в следващата секунда един куршум се заби в турбовитлото на лодката, управлявана от Стреч. Избухна кълбо дим, нещо във витлото затрака и скоростта на втория „блатен бегач“ рязко спадна.
Уест моментално забеляза проблема… и веднага се сети какво да направи.
Приближи лодката си до тази на Стреч и извика:
— Скачайте при нас!