Бум-бум-бум… кънтят барабаните.
Монотонното пеене се засилва.
Женските писъци режат слуха.
— По-бързо! — настоява Магьосника. — Ритуалът е започнал!
Минават през няколко подземни коридора с капани в тях — Уест ги неутрализира с лекота.
Пръсване с лепкава пяна в дупка на стената, от която иначе ще се изстрелят малки стоманени остриета.
Десет болестотворни молосидни прилепа излитат озъбени от тъмна ниша при тавана, но и Хор литва от рамото на Уест и се забива в центъра на ятото им с разперени нокти. Сблъсък във въздуха. Писъци. Два прилепа падат, разкъсани от ноктите на сокола.
Това разколебава ятото и двамата мъже се шмугват през него. След малко Хор ги настига.
Влизат в залата с фалшивия под. Същата като в Судан, но вместо скрита под водораслите вода, покриваща плочите за стъпване, тук водата е вряла, загрята от геотермални източници.
Магьосника естествено разполага с подреждането на камъните и Уест бързо прекосява залата.
Застава пред дълга извиваща се шахта. Изглежда поне стотина метра дълга, каменна, наклонена под остър ъгъл и широка точно колкото да се побере, когато сяда в нея.
Барабаните продължават да бумтят.
Злокобното песнопение вече се чува съвсем ясно.
Писъците на жената са ужасни: изпълнени с болка, отчаяние и първичен страх.
Уест хвърля поглед към Магьосника, който още балансира с разперени ръце над врялата вода.
Възрастният мъж му махва с ръка да не го чака.
— Върви, Джак! Върви! Иди при нея! Ще те настигна!
Уест скача с краката напред в подобната на тръба шахта и се плъзва надолу.
Пет клопки по-късно изскача от долния край на каменната тръба…
… върху някакъв балкон.
Балкон, от който се разкрива гледка към голяма пещера. И става свидетел на кошмар, който няма да забрави никога.
Жената лежи на грубо издялан каменен олтар, крайниците й са разпънати и завързани за четирите му ъгъла. Гърчи се и се бори, ужасена от онова, което я очаква.
Заобиколена е от двайсетина души с черни роби на жреци и със страховити маски на чакал, изобразяващи египетския бог Анубис.
Шестима от жреците бият по огромни барабани от лъвска кожа.
Останалите монотонно пеят на странен език.
Колкото и да е невероятно, шестнайсет десантници в пълно бойно снаряжение са образували кръг около жреците, обърнати с лице навън. Всички до един са французи, хванали готови за стрелба автомати. Погледите им са мъртви.
Уест насочва вниманието си към самата зала.
Тя е разположена в пещера встрани от нажеженото до бяло сърце на вулкана и е с осмоъгълна форма.
Пещерата е древна, много древна.
Всички повърхности в нея са плоски. Каменните стени са толкова гладки, че изглеждат като нарисувани. В стените има шахти — правоъгълни дупки с остри ръбове.
Самите стени са скрити под йероглифи. С гигантски изсечени в камъка букви над главната врата е изписано:
„Влез доброволно в прегръдката на Анубис и ще живееш след пришествието на Ра. Влез срещу волята си и народът ти ще царува една епоха, но теб няма да те има. Не влизай — и света не ще го има.“
По някаква причина мотивът с изпъкнали символи по високия таван напълно съответства на другия, издълбан в пода на петнайсет метра под него.
И още нещо има на тавана — тясна вертикална шахта, прокопана в него, в геометричния му център, точно над олтара.
Изглежда, тази свръхтясна вертикална шахта стига до външния свят, защото през нея прониква слънчев лъч… абсолютно вертикален, тънък като лазерен, ослепително ярък.
Лъчът…
… попада върху олтара, на който лежи жената.
И още нещо…
Жената е бременна.
И даже повече от това…
Тя ражда.
Родилните болки явно са силни, но не те са единствената причина за писъците й.
— Не ми отнемайте детето! — ридае тя. — Не… ми… отнемайте… детето!
Жреците не обръщат никакво внимание на молбите й и продължават монотонно да пеят и да блъскат барабаните.
Отделен от церемониалната зала от пропаст, широка петнайсет метра и бог знае колко дълбока, Уест може само безпомощно да наблюдава разиграващата се сцена.
Изведнъж в какофонията от звуци се разнася нов.
Изплакването на дете…