— Фъзи? — каза Уест, гледаше нагоре в тунела. — Разстояние?
Фъзи насочи в тъмнината лазерния далекомер PAQ-40.
Докато чакаше резултата, Уест превключи радиостанцията си на друга честота и попита:
— Ноди, докладвай.
— Американците още ги няма, Ловецо — разнесе се в ухото му гласът на Ноди, — но приближават бързо. Сателитните снимки показват, че хеликоптерите им са на не повече от 50 километра. Бързайте.
— Правим каквото можем — каза Уест.
Магьосника го прекъсна:
— Не забравяй да съобщиш на Ноди, че ще загубим радиовръзка, когато задействаме „Кос“-овете.
— Чу ли, Ноди?
— Ясно, край на връзката.
Лазерът на Фъзи издаде мелодичен сигнал.
— Празно пространство пред нас на около… сто и петдесет метра.
Уест се намръщи и изсумтя:
— Защо ли имам чувството, че това пространство изобщо няма да е празно…
Оказа се прав.
Изкачващият се тунел криеше няколко капана: познатите им водопади в пресичащите шахти и няколко трапа в пода, предназначени да счупят глезените на бързащия.
Но Осмината избегнаха клопките и продължиха да се изкачват бързо — докато не стигнаха до Втората врата.
Втората врата не бе нищо особено: триметров трап в диорита. Тунелът продължаваше от другата страна — но отсрещният ръб на трапа бе на пет метра.
В двете страни на трапа, напречно на посоката на тунела, зееха два големи отвора, широки по два и половина метра. И никой не смееше да предположи какво можеше да се таи там…
— Диоритовият трап — каза Уест. — Нищо не може да обработва диорита, освен един още по-твърд камък — диолит. Следователно оттам няма измъкване с пикел.
— Внимавайте — предупреди Магьосника. — Според Текста на Калимах тази врата е свързана със следващата. С други думи, като преодолеем тази, ще включим механизма на капана, свързан с Трета врата. И ще трябва да се движим бързо.
— Какво толкова — каза Уест. — Това поне го умеем.
В крайна сметка преминаха трапа, като забиха стоманени клинове в тавана с пневматични пистолети — на всеки клин имаше завита халка.
Само че в мига, в който Уест стъпи от другата страна, се задейства скрит механизъм. Плочата под краката на Уест хлътна в пода…
… разнесе се гръм, земята се разтресе и всички залитнаха. Нещо голямо и тежко падна в мрака в горната част на тунела, чу се засилващ се грохот.
— Мамка му! Другата врата! — изкрещя Уест.
— Бурканът… — почна Лили.
— После — прекъсна я Уест. — Сега трябва да бягаме. Дългоух, грабвай я и ме следвай!
Затичаха се нагоре по стъпалата между пътеките.
Застрашителният грохот продължаваше да кънти в тъмнината пред тях.
Забавиха се, колкото да преодолеят широката метър и половина яма с набучени в нея колове, блокираща пътя им. По някаква необяснима причина каменните пътеки заобикаляха ямата, така че преминаването й бе свързано с прескачане чрез поставяне на крак върху пътеката.
Уест изстреля напред нова осветителна ракета…
… и това разкри естеството на невидимата до този момент заплаха.
— Плъзгащ се камък! — извика Магьосника. — Той пази Третата врата!
Гигантски гранитен блок — размерите му идеално съответстваха на размерите на тунела — с набучени в челната му стена зловещи колове се плъзгаше право към тях!
Заплахата бе кристално ясна: ако не ги натикаше в ямата с коловете, блокът щеше да се плъзне по каменните пътеки отстрани — сега бе ясно защо бяха оставени — и щеше да накара всеки смелчага, дръзнал да стигне дотук, да скочи в диоритовия трап, а там вече щеше да се прекатури и да падне, и да смаже нещастника, преди той да стане жертва на онова, което можеше да се появи през страничните входове на кладенеца.
Господи!
По средата на пътя между плъзгащия се блок и осмината в пода на тунела се виждаше проход, който водеше към хоризонтален подземен коридор.
Третата и последна врата.
Осмината се хвърлиха с последни сили нагоре.
Поради гравитацията и огромната си маса, блокът набираше скорост надолу относително бавно. Но все по-бързо.