Без никакво бавене „Халикарнас“ се издигна и полетя към тайния хангар, където Джак Уест го бе намерил преди петнайсет години.
Ландроувърът спря пред тройния водопад. Ревът на падащата вода изпълваше въздуха.
— Аллах да се смили над нас — прошепна Мечо Пух, вдигнал глава към извисяващия се водопад. Деветдесет метра — колкото трийсететажна сграда.
— Натам! — надвика грохота Уест.
Тясна каменна пътека покрай скалата водеше зад най-долната каскада на водопада.
Уест бързо тръгна по нея. Останалите го последваха. Но когато се озоваха зад водната завеса, се натъкнаха на нещо, което не бяха очаквали.
Водата отскачаше на значително разстояние от скалата и стената зад нея бе относително суха…
… и в нея бяха изсечени пътеки — плетеница от страшно тесни пътеки, които се пресичаха хаотично. Бяха пет-шест и се извиваха и кръстосваха в толкова много точки, че броят на възможните маршрути бе огромен.
Освен преплетените пътеки Уест видя и обезпокоително много дупки: през тях, освен вода сигурно изскачаше нещо още по-смъртоносно.
Капани.
Заид бе смаян и не го криеше.
— Имхотеп III. Истински, макар и зловещ гений. Изключително рядко срещана, вярно, типична за него система от капани. Много начини за минаване по път, осеян с капани, и само един безопасен маршрут.
— Но как да разберем кой е той? — обади се Стреч. — Пътеките са толкова преплетени, че…
Застанала до Уест, Лили напрегнато разглеждаше системата от пътеки по стената зад водопада.
И докато я гледаше… нещо прещрака в съзнанието й.
— Виждала съм го това… — промълви тя.
После, без да пита, бързо бръкна в раницата на Уест и извади една разпечатка.
Надписът й беше: „Вход през водопада — рефортификация от Имхотеп III по времето на Птолемей Сотер“.
— Хм… я дай да видим — каза Стреч.
Линиите на чертежа точно съответстваха на разпределението пред очите им.
— И все пак кой е безопасният маршрут? — тревожно попита Мечо Пух.
— Това вече не знам — обезсърчено призна Лили.
— Почакай малко — обади се Уест. — А може би знаем…
Зарови из раницата си и след малко удовлетворено въздъхна:
— Намерих го! — И извади очевидно често използван кожен бележник — дневника на нацисткия археолог Хеслер. — Хеслер е знаел безопасния път — каза Уест и бързо запрелиства страниците: търсеше онова, което смътно си спомняше, че е виждал. — Ето! — И им поднесе дневника, разтворен на страница, която всички вече бяха виждали.
Надписът беше „Безопасни маршрути“.
Уест се усмихна.
Вдигна схемата на дясната страница до рисунката на преплитащите се каменни пътеки и всички ясно видяха за какво става дума: маршрутът на страницата в дневника съвпадаше с една от извитите пътеки на схемата на водопада.
— Знаеш ли, капитан Уест — каза Заид, — ти си бил много по-умен, отколкото те смятах. Ще трябва да те държа под око.
— Благодаря — сухо отговори Уест.
И погледна крадешком назад. В далечината, по цялата широчина на хоризонта, се бе вдигнал голям пясъчен облак — задаваше се пясъчна буря… или може би нещо друго…
Например два военни конвоя.
— Хайде — неспокойно каза той. — Нямаме време.
Започнаха да се катерят по скалата; следваха безопасния път, без да обръщат внимание на рева на сриващата се зад гърбовете им водна стена. През полупрозрачната й завеса пробиваше разсеяна слънчева светлина и осветяваше издълбаните в скалата пътеки достатъчно, за да виждат къде да стъпват.
Уест се катереше пръв, Хор беше в торбичката на гърдите му.
Пътят се извиваше, сменяше посоката си рязко, но общо взето ги водеше все нагоре. Каналът в скалата бе толкова тесен, че можеха да се катерят само в колона по един. На всичко отгоре бе покрит с прорасъл плъзгав мъх, така че трябваше много да внимават, което ти забавяше допълнително. Истината бе, че без картата на безопасния маршрут никога не биха могли да намерят начин да се качат догоре, като избягват капаните.
В близост до двата скални перваза пътеката се забиваше в твърдта на канарата като тунел и излизаше на перваз, позволяващ достъп до следващото ниво.