Сред плъховете, които безчинстваха из тия места, като че нямаше нито един с умерени размери, всичките бяха от грамадни по-грамадни.
— Лош късмет наистина — продължи Дъкби, виждайки, че вече е спечелил вниманието и уважението на компанията, — да ти вдигнат четири гълъбчета ей така наведнъж. Трудно ще намериш нещо, което да може да се сравни с такава неприятност.
— На мен пък ми задигнаха шест кокошки от общо седем, една змия ги убила вчера следобед — изтърси Бленкинтроуп с глас, който сякаш не беше негов.
— Змия ли? — ахнаха всички в хор.
— Най-напред ги хипнотизирала една подир друга със зловещите си лъскави очи, после ги клъвнала, както били безпомощни. Една моя съседка, която в момента е болна на легло, видяла всичко от прозореца на спалнята си, но изобщо не била в състояние да повика помощ. От нея научих как е станала цялата работа.
— И таз добра! Нечувано! — разнесе се отново хорът, този път с вариации.
— Сега идва най-интересната част, за седмата кокошка, която оцеляла — поде Бленкинтроуп, палейки цигара с бавен жест. Първоначалното му смущение се бе изпарило и той взе да осъзнава колко лесeн и безопасен изглежда кривият път, щом веднъж се престрашиш да стъпиш на него. — Шестте клъвнати птици бяха от породата минорка, а седмата е удан, нали ги знаете, онези, дето имат цяло перде от пера над очите. Поради перата тя почти не видяла змията и, естествено, не била хипнотизирана като останалите. Смътно успяла да различи нещо, което се гърчело и извивало в пръстта, хвърлила се отгоре му и го накълвала до смърт.
— Гледай ти! Какво нещо! — възкликна хорът.
През следващите няколко дни Бленкинтроуп установи колко малко страда човек от липса на самоуважение, след като веднъж спечели признанието на околния свят. Неговата история се появи най-напред в един от вестниците за птицевъдство, а оттам я поместиха и в някакъв всекидневен новинарски бюлетин като любопитна и занимателна случка. Една дама от Северна Шотландия изпрати до вестника писмо, в което разказваше как станала свидетел на подобен епизод, разиграл се между сибирска белка и сляпа яребица. Лъжата не изглежда тъй осъдителна, ако бъде повторена многократно.
Известно време човекът, стъкмил историята за Седмата кокошка, се радваше пълноценно на променения си статут на важна личност, имала дял в странните събития на своето време. После отново бе изтласкан на заден план в студеното сиво еднообразие поради внезапното въздигане на Смит-Падън, един от всекидневните му спътници; последният отведнъж стана център на внимание, когато дъщеричката му бе блъсната и леко наранена от автомобил, принадлежащ на известна актриса, участничка в музикални комедии. Самата актриса не била в колата по време на злополуката, но затова пък ликът є се виждаше на безброй фотографии, появили се в илюстрованите вестници на Зото Добрийн. Там бе описано как тя разпитвала за здравето на Мейзи, дъщеря на г-н Едмънд Смит-Падън. Погълнати от това ново премеждие, спътниците на Бленкинтроуп проявиха почти обидно безразличие, когато той се опита да им разясни какво устройство използва, за да държи усойниците и керкенезите по-далеч от курника си.
Горуърт, с когото тайно сподели болката си от провала, му даде същия съвет като преди.
— Съчини някаква история.
— Да, но каква?
Този мигновен утвърдителен отговор, съчетан с въпрос, показваше, че в етическите възгледи на Бленкинтроуп са настъпили значителни промени.
Няколко дни по-късно той разкри един епизод от семейната си история пред обичайната компания в купето на влака.
— Чудни работи се случват напоследък с леля ми, тази, дето живее в Париж — подхвана той. Бленкинтроуп имаше няколко лели, но всички те бяха географски разпределени из различни части на Лондон. — Та значи седяла си тя на една пейка в Булонския лес, след като била обядвала в румънската легация.
Макар че историята ставаше по-оригинална и завладяваща с привнасянето на дипломатическа „атмосфера“, от този миг нататък тя вече не се възприемаше като разказ за текущи събития. Горуърт бе предупредил своя неофит, че точно така ще стане, но традиционният ентусиазъм на новопосветения бе взел връх над трезвата преценка.
— По едно време усетила, че й се доспива, навярно от шампанското, тя изобщо не е свикнала да пие шампанско по пладне.
Тихи възклицания на възторг се разнесоха из компанията. Впрочем лелите на Бленкинтроуп не бяха свикнали да пият шампанско даже по средата на годината, тъй като го смятаха изцяло за аксесоар на коледната и новогодишната трапеза.
— Малко след това един доста представителен господин минал край нейната пейка и се поспрял за миг, колкото да си запали пурата. Именно тогава някакъв младок се приближил зад него, измъкнал сабята, която носел скрита във фалшив бастун, и го намушкал поне пет-шест пъти. „Негоднико — извикал той на жертвата си, — ти не ме познаваш. Казвам се Анри Льотурк.“ По-възрастният мъж избърсал част от кръвта, която капела по дрехите му, обърнал се към нападателя си и казал: „А откога опитът за убийство се е превърнал в начин за запознанство?“ После си запалил пурата и отминал. Леля ми тъкмо се канела да се развика, за да дойде полицията, но виждайки с какво безразличие се отнесъл към инцидента самият потърпевш, решила, че би било проява на нахалство от нейна страна да се меси. Разбира се, излишно е да ви казвам, че тя приписала цялата случка на ефекта от топлия ленив следобед и шампанското на легацията. А сега идва най-изумителното в моята история. Две седмици по-късно един банков управител бил убит със сабя, скрита в бастун, точно в тази част на Булонския лес. Човекът, който го намушкал, бил син на чистачка, работила преди време в банката, ала уволнена от управителя поради хронична пристрастеност към алкохола. Името на убиеца било Анри Льотурк.