Плячката, която бе успяла да събере от шкафчетата, бе жалка, но тя не разполагаше с други средства. Прибра я в джоба на якето си.
Отиде до прозореца. Бе заключен, но тя отдавна знаеше къде се намира ключът — върху корниза, твърде наивно скривалище. Протегна ръка, взе го и отвори прозореца. Лъхна я леден вихър. Стрелна за миг с поглед мрачното небе. След това отвори широко прозореца, сграбчи вързопа с дрехи и се измъкна навън.
Навън бушуваше умерена виелица и Клей Мънро нахлузи още по-плътно ушанката си. Върху колата му се бе натрупал половин метър сняг. Той взе пластмасова лопатка и понечи да почисти предното стъкло.
— Капитан Мънро?
Споменаването на старото му армейско звание го изненада. Извърна се. Пред него бе застанал строен петдесетгодишен мъж.
— Да?
Мъжът бръкна в джоба на габардиненото си палто и извади служебна карта. Мънро прочете, че притежателят й е майор Кристофър Макфадън от военното разузнаване.
— Трябва да поговорим.
— За какво? — попита Мънро и усети присъствието на втори човек до себе си. Извърна глава и видя набит мъж с кафяво азиатско лице. Косата му бе късо подстригана, а мускулестата му челюст дъвчеше дъвка. Той блъсна Мънро до стената и го провери за оръжие.
Мънро понечи да повдигне ръце, за да го отблъсне, и едва тогава видя, че към гърдите му е насочен автоматичен колт.
— Това е сержант Туон, мой колега — каза американецът.
Туон провери джобовете на Мънро, като не пропусна да опипа слабините му, и изръмжа:
— Чист е.
— Чудесно. Капитане, да вървим.
Сърцето на Мънро биеше лудешки. Туон го подтикна към задната врата на кола, паркирана до бордюра. Другият мъж седна зад кормилото и запали двигателя.
— Я ми покажете отново служебната си карта — каза Мънро.
— Ето ти служебна карта — каза азиатецът и опря пистолета в гърдите му. Продължаваше да дъвче дъвката си и погледът му бе подигравателен. Имаше безмилостното лице на виетнамски сержант.
Мънро погледна пистолета и каза:
— Внимавай с това шибано желязо.
— Как е онова момиче, Уеда? — попита високият мъж.
— Какво общо имаш с нея? — попита Мънро и усети, че гласът му е напрегнат.
Високият мъж отвърна на погледа му в огледалото за обратно виждане.
— Капитане, бихме път чак от Лаос, за да дойдем тук. Уморени сме, така че не се ебавай с нас. Да знаеш, че това е само едно първо предупреждение. Сега отговори на въпроса ми. Как е момичето?
— Болно е.
— Какво му е?
— Има туберкулоза.
— Ще умре ли? — попита сержантът.
— Ако се лекува, не. Белият мъж изръмжа.
— Колко плаща госпожа Лорънс за тази лъскава клиника?
— Не знам.
Движението по заснежените улици бе трудно. Промъкваха се през потока от коли на Десето авеню. Завиха в западна посока по Четиридесет и втора улица, където движението бе още по-трудно.
— Уеда твърди, че е дъщеря на Франсин Лорънс, нали така?
Мънро вдигна рамене.
— Не знам.
Туон го смушка с пистолета в корема.
— Тя дъщеря на Франсин Лорънс ли е? — повтори търпеливо Макфадън.
— Не знам — повтори Мънро, без да откъсва поглед от пистолета. — Никой не знае.
— Лорънс мисли, че момичето й е дъщеря, нали?
— Не знам какво мисли.
— Не се ебавай с мен.
— Не знам какво мисли — повтори Мънро.
— Тъпо негърско копеле — каза Туон.
Погледите на Макфадън и Мънро отново се срещнаха в огледалото за обратно виждане.
— Туон е прав — каза Макфадън. — Ти си наистина тъпо негърско копеле. Бихме могли да те отведем на някое тихо място и да ти изтръгнем ноктите. Или така да те нагласим, че да изгубиш и работата си, и шибаното си разрешително, и остатъците от достойнство, които още имаш.
— Какво искате? — попита тихо Мънро.
— Искаме Сакура да върне това, което открадна.
— Какво е откраднала?
— Ти за чий хуй мислиш, че е дошла при Лорънс? Капитане, кажи й, че времето й изтича. Че ако иска да го види жив, трябва да ни върне това, което ни отне. Ще имаш ли грижата да й предадеш това?
— Кого да види жив?
— Ти й кажи „него“, и толкоз. Ще го убием, а ако и това не помогне, ще се заемем и с нея. Никой не може да се скрие от нас. Имаме орлови очи. Виждаме всичко. Нали ме разбираш?
— Опитвам се.
— Та кажи на Сакура, че чакаме.
Мънро видя, че карат по Второ авеню и се доближават към клиниката. Значи може би все пак нямаше да го застрелят.
— Добре — съгласи се той.