Черната кола спря до входа на клиниката и Макфадън се обърна и пъхна една визитна картичка в джоба на Мънро.
— Тук е написан номерът ми. Ти ми се обади. Не ме карай аз да ти се обаждам. Сега си разкарай задника от колата ми.
Мънро слезе. Черната кола потегли и изчезна в гъстия сняг. Номерът й бе замърсен и Мънро не можа да го види. Пое си дълбоко дъх и влезе в клиниката. Трябваше най-сетне да получи някои шибани отговори от Сакура.
Отвори вратата на стаята й. Бе празна. Сакура я нямаше.
С разтуптяно сърце Мънро се нахвърли гневно върху един преминаващ санитар.
— Къде е Уеда?
— Цяла сутрин не е излизала от стаята си — запелтечи човекът и надникна глупаво в стаята на Сакура.
Мънро се затича по коридора към стаята на сестрите.
— Къде е Сакура?
Двете жени разтревожено станаха.
— Не е ли в стаята си?
— Не.
— Не е минавала оттук, господин Мънро.
— Прозорецът! — сети се той и му прилоша, докато тичаше към стаята й.
Прозорецът бе отключен. Отвън имаше тесен перваз. Тя бе изминала около четиридесет метра по него и се опитваше да достигне втори перваз, водещ към пожарната стълба. От другия парапет я деляха два метра. Под нея имаше само въздух, а някъде далеч долу се намираше улицата. На фона на сградата фигурката й изглеждаше още по-малка.
Той се ужаси от мисълта, че тя може да се опита да прескочи разстоянието между двата перваза направо пред очите му, и изкрещя:
— Сакура! Недей!
За миг тя се извърна към него, видя го, след което се присви за скок.
— Недей!
Тя скочи и успя да стъпи на другия перваз. Притискаше нещо към гърдите си. Джинсове яке, в което очевидно бяха увити дрехи. Вързопът й пречеше. За миг тя се подхлъзна.
— Сакура! — изкрещя Мънро.
Тя се олюля, изправи се и се опита да се залови със свободната си ръка за тухлената стена. Стрелна го още веднъж с поглед през рамо и тръгна напред. Краката й се плъзгаха върху кишавата повърхност, вятърът развяваше тъмните й коси.
— Ох, майната му! — изстена Мънро, изскочи от стаята и хукна по коридора. Хората, впечатлени от двуметровото му туловище, се разпръсваха. Ако Сакура достигнеше пожарната стълба, щяха да й бъдат необходими само тридесет секунди, за да се спусне по нея, и още четиридесет, за да избяга.
Двете крила на клиниката бяха свързани с мост с остъклени стени с изглед към малката градинка. През прозореца той видя как Сакура се прекачва през парапета на пожарния изход. Някой му посочи откъде да мине, за да й препречи пътя.
Мънро спринтира и след секунди се озова пред пожарния изход.
Мина през него като светкавица. Противопожарната сигнализация веднага се включи.
На пожарната площадка се озова лице в лице със Сакура. Тя засъска сърдито като котка.
— Смахната малка глупачка!
— Не ме докосвай!
После се обърна и затича нагоре по стълбите. Металните стъпала кухо закънтяха под краката й.
— Сакура!
Тя хвърли вързопа по него. Той инстинктивно се приведе. За нея това време се оказа достатъчно, за да се върне върху перваза.
Зад гърба му се появиха двама служители от охранителната служба на болницата. Той решително ги спря. Не му се искаше тези глупаци да я съборят от седеметажна височина.
— Стойте тук! Сам ще се оправя!
Сакура вече вървеше по перваза. Ще не ще, трябваше да я последва.
Противопожарната сигнализация продължаваше да вие безумно. Мънро се опита да бъде предпазлив. Первазът бе ужасно тесен и ужасно хлъзгав. Тръгна след нея. Тя се оказа пъргава и безстрашна като котка.
— Сакура! — изкрещя отново. От гняв гласът му загрубя.
— Остави ме на мира.
Тя стигна ъгъла на сградата, зави и изчезна от погледа му.
Като се опитваше да се задържи за гладките тухли с връхчетата на пръстите си, Мънро бавно я последва. И той зави и хвърли поглед към отвратителната пустота долу. Имаше мрачното предчувствие, че и двамата ще завършат живота си в локва кръв на паважа.
Погледна пред себе си. Бе извадил късмет. Пътят на Сакура бе прекъснат от широка шахта за комини. Разстоянието този път бе твърде голямо, за да го преодолее, независимо от котешката й пъргавина. Бе хваната в капан.
Мънро се доближи до нея и забеляза, че тя плаче, обхваната от гняв или безсилие. За негово учудване, сълзите й не замръзваха.
— Не мърдай! — заповяда той.
— Ще скоча!
— Първо ме изслушай.
— Махай се оттук! Ще скоча!
И зае позиция за скок, готова да скочи в нищото.
— Хората от Виентян са тук — каза Мънро и в следващия миг се сети, че тези думи могат да я накарат да скочи в бездната. Сърцето му щеше да се пръсне. Тя обаче бавно извърна глава към него.
— Какво?
— Хората от Лаос са вече тук. Точно сега само аз мога да ти помогна.