Тя впери поглед в него.
Той се доближи още малко до нея и й протегна ръка.
— Трябва да поговорим. Дръж се за ръката ми.
От ронливата мазилка первазът бе станал още по-хлъзгав. Отдолу се раздаваха звуците на града. Докато я доближаваше, му се стори, че тя неволно се навежда към бездната, сякаш готова да полети. Стисна ръката й. За миг и двамата, застанали високо над улицата, загубиха равновесие. След това Мънро я притисна с гръб към стената така силно, че тя изгуби дъх.
— За Бога, ти си наистина смахната жена!
Кожата на Сакура бе студена. Бузата й бе сякаш мраморна. Тя се опита да се размърда в прегръдките му.
— Не мърдай или ще ти прекърша калпавата шийка! — изръмжа той.
Придвижи се бавно с нея към прозореца, като се стараеше да не поглежда към бездната. Подметките му се плъзгаха върху снега. Тялото на Сакура бе тежко и твърдо.
Стигна отворения прозорец на стаята й. Оттам се бяха подали няколко души и им казваха нещо.
С усилия се отмести към прозореца. Пъшкаше от напрежение. Оттам се подадоха ръце, поеха я и я вкараха в стаята. След малко и той влезе в нея.
Сакура не оказа съпротива на медицинските сестри, когато започнаха да я събличат. Мълчанието им и погледите им бяха по-красноречиви от всякакви думи. Личеше си, че я възприемат като обезумяла жена, като животно.
— Този прозорец беше заключен — продължаваше да повтаря санитарят плачливо.
— Да де, само че тя е открила ключа — отвърна Мънро. Изглеждаше разгневен и бе наистина разгневен. Изтърси снега от палтото си. — Искам този шибан прозорец да бъде обезопасен. Веднага извикайте заварчик.
— Ей сега ще докарам техника.
Техникът се яви след десет минути и Мънро лично проследи действията му. Човекът бързо завари прозореца, още докато доктор Парсънс преглеждаше Сакура. Проблеснаха няколко малки светкавици, чу се бръмченето на гигантска оса и из стаята се разнесе тръпчивата миризма на заварен метал.
След като Парсънс смъмри всички и излезе с царствена походка, тълпата в стаята оредя. Един от охранителите донесе вързопа, с който Сакура бе замерила Мънро.
— Това го намерихме на пожарната площадка.
— Остави го тук — нареди Мънро.
Човекът стрелна Сакура с поглед и излезе. Двамата останаха сами.
Сакура отвори уста сигурно да го наругае, но той с два скока се озова при нея, стисна я за китката, с рязко и брутално движение изви ръката й зад гърба й и изръмжа:
— Ако още веднъж решиш да избягаш, просто ще те застрелям!
Болеше я и й се наложи да захапе устната си, за да не закрещи.
— Пусни ме, моля те — изпъшка тя. — Ще ми счупиш ръката.
Той я захвърли върху леглото. После се надвеси над нея, стиснал косите й с огромната си ръка. Тя осъзна, че е беззащитна като листо, паднало върху повърхността на морето. Внезапно изпита страх от него, от гнева, който усети, че изпитва огромното му тяло. При други обстоятелства му се бе противопоставяла, но сега усети, че е способен да изтръгне сърцето й.
— Недей — каза тя с писклив и треперещ глас. — Не ме наранявай.
Очите му бяха с янтарен цвят, очите на нощен хищник. Зъбите му лъщяха на фона на тъмната му кожа. Погледите им за миг се срещнаха. Сетне тя усети как гневът му започна да затихва. Той отслаби хватката си и тя се отпусна. Навън, стъпила върху перваза, не бе изпитвала страх. През последните тридесет секунди обаче сърцето й се разтуптя.
Той седна на кревата до нея.
— Ти си луда — каза й тихо. — Къде по дяволите бе тръгнала?
— Мислех да се върна в Лаос — отвърна тя.
— Тъй ли? И с какво щеше да си платиш билета? Тя с уморен жест посочи джинсовото яке.
— Подай ми го.
Мънро й го подаде. Тя откопча вътрешния джоб, измъкна нещата отвътре и ги остави на леглото.
— Чудна работа — каза Мънро, докато оглеждаше изсипаните върху кревата златни часовници, пръстени и огърлици. — Откъде се взе всичкото това злато, Сакура?
— Намерих го в шкафчетата на сестрите.
— Ти си ги отворила? — Той я погледна въпросително. — Как успя да го направиш?
— С фиба. Съвсем е лесно.
— Лесно? — повтори той.
— Знам, че не е хубаво, но бях отчаяна. Кажи им, че много съжалявам.
— Предполагам, че отсега нататък ще ти пикаят в закуската. Поне аз бих го направил на тяхно място. Да имаш нещо друго да ми кажеш?
Сакура погледна прозореца. Шест сребристи късчета метал бяха обездвижили стоманената му рамка. Оттам вече не можеше да се влезе или излезе.
В началото тя бе характеризирала Клей Мънро с една неприлична японска дума, означаваща „глупак“. Сетне обаче разбра, че той не е нито глупав, нито бавен. Разбра, че той бе като тези състезатели по „доджо“, които подлъгваха съперниците си с големите си размери. Съперниците решаваха, че щом са едри, те непременно са и тромави, и осъзнаваха грешката си едва след своето поражение на тепиха.