— В друг момент и на друго място — каза той тихо.
— Не си джентълмен — отвърна тя. Осъзнаваше, че не излиза извън евтината мелодрама. Не откри обаче друг начин да изрази възмущението си.
— Не съм — съгласи се той. — Обаче много те харесвам. Радвам се, че посрещнахме заедно Новата година.
От страст тя бе временно оглушала, обаче сега чу подсвиркванията и виковете откъм залата, които възвестяваха, че вече е полунощ. В града зазвъняха камбани.
— Боже мой! — промърмори тя.
— Още една целувка — наведе се към нея Клайв. — Този път добродетелна. Честита Нова година, мила.
Тя му позволи да докосне устните и със своите и прошепна:
— Честита Нова година.
— 1942 година каква година се пада по китайския календар? — попита той.
— Годината на Коня.
— Див кон с очи, от чиито копита се разнасят гръмотевици. Франсин, искам да ти кажа нещо…
Не успя обаче да й го каже. Английски гласове започнаха хорово да пеят „Олд ланг сайн“. Сантименталната шотландска песен звучеше досущ като музиката, изпълнявана на китайските погребения. Франсин си спомни за смъртта на майка си и захлипа. Без да каже и дума на Клайв, тя стана рязко от скамейката и избяга.
Бомбардировките бяха събудили Рут и тя плачеше горчиво. Бавачката напразно се опитваше да я успокои. Франсин взе детето от ръцете й и обзета от чувство за вина, започна да го люлее.
— Успокой се, малкото ми пиленце.
Всичко наоколо й се разпадаше. Редът, достойнството, моралът, всичко се превръщаше в развалини. Ами ако хората бяха прави? Ами ако Ейб вече бе мъртъв, а японците скоро щяха да дойдат тук и да започнат да избиват и да рушат? Дали не трябваше да остане при този пиян мъж и да му позволи да я обладае на тревата? Може би трябваше да се поддаде на случайната похот и да се порадва поне на няколко мига удоволствие преди края. Какво друго остава, когато те очаква нищото?
На другия ден реши, че поведението й е било неприлично. Че е било предизвикано от нейната напрегнатост и от страха, че настъпва краят на света. Реши да забрави за случилото се и за Клайв Нейпиър и да не мисли повече за него.
Сутринта на трети януари бе непоносимо мрачна. В ранните часове на деня нова група японски бомбардировачи прелетя над града и предизвика нови пожари. Небето се изпълни с грозно червено зарево, а влажният утринен въздух — с миризмата на горяща гума.
До обяд Ейб не пристигна.
Заразена от напрегнатостта на Франсин, Рут започна да става все по-буйна и неволно счупи бурканче с крем за лице. Франсин я напляска, нещо, което правеше изключително рядко. Рут се разрида и смутената Франсин започна да я успокоява. След това се зае с почистването на крема, като внимаваше да не се пореже в стърчащите парчета стъкло.
Останаха в стаята целия следобед и продължиха да очакват Ейб. От прозореца Франсин видя, че площадът пред „Рафълс“ е пълен с бежанци. Къде щяха да отидат всички тези бездомни хора? Сингапур не можеше да поеме дори пристигналите днес, да не говорим за тези, които щяха да дойдат утре или вдругиден.
На следващата вечер Ейб все още не бе пристигнал. Нито пък се обади. Докато лежеше с Рут в кревата, Франсин се сети, че съдържанието на телеграмата му, „Трети ян точка“, може би означава, че на този ден той ще тръгне и че ще минат още няколко дни, докато пристигне. Нищо не бе сигурно. Трябваше да се научи да контролира чувствата си.
През нощта я събуди силно хлопване на врата и тя седна в леглото леко замаяна. Отдавна бе минало полунощ. Силен вятър вееше листата на палмите. Валеше дъжд. „Ще пристигне утре — каза си тя. — Ще пристигне утре.“ Стана й студено.
Чу почукване на вратата, реши, че е Ейб, и насмалко не се разплака от радост. Бе обаче Едуина, по пижама. Кръглото й лице бе пребледняло.
— Какво има, Едуина? — попита разтревожено Франсин.
— Татко — отвърна девойката. — Елате, моля ви. Франсин бързо последва девойката по коридора и буквално замръзна, когато Едуина отвори вратата на стаята им.
Огромна продълговата поредица червени петна бе опръскала стената и тавана, а на пода лежеше сгърчена фигура, стиснала револвер в неподвижната си ръка. Насмалко щеше да припадне, обаче успя да запази присъствие на духа. Коленичи до тялото и го огледа.
Дейвънпорт се бе застрелял под брадичката. По-голямата част от главата му я нямаше.
— Мъртъв е — каза Едуина. Момичето трепереше, но въпреки това, може би от шока, говореше спокойно. — Мислех, че само ще го почисти.
Франсин неуверено се изправи и дръпна Едуина настрани от трупа.
— Не го гледай. Ела с мен и не пипай нищо.
Имаше невероятно много кръв. И все още продължаваше да изтича от тялото, също като от паднала бутилка.