— Къде се намира най-близкото бомбоубежище? — попита Франсин.
— Имаме много надеждно бомбоубежище, госпожо Лорънс! Построено е от господин Кармоди. Намира се в края на улицата. Има място за всички. Можете да го огледате.
Жената бе права. Наистина можеше да обиколи цял Сингапур и да не открие нещо по-добро. Взе решение.
— Пет долара — чу Франсин собствения си глас. — Десет са много.
— Осем.
— Мога да дам най-много седем.
— Добре — каза жената. — Добре. Седем.
— Добре. Утре се нанасяме. — Франсин откъсна поглед от горящите постройки в китайския квартал и се обърна към сияещата госпожа Оливейра. Извади портмонето си и отброи четиринадесет долара. — Ние сме трима. С мен е и една девойка, която изгуби баща си. Петнадесетгодишна е.
— Европейка ли е? — попита жената, докато прибираше парите.
— Да.
— Добре дошла е — каза госпожа Оливейра, докато прибираше парите в джоба си. Подскочи, досущ като птица, и стисна ръцете на Франсин в малките си лапи. — Добре дошла на улица „Попая“, мила.
Погребаха бащата на Едуина на другия ден по пладне в протестантското гробище на Мънк Хил. Имаше още няколко погребения. Тяхната погребална процесия обаче бе най-немноголюдната. Покойникът бе изпратен единствено от Франсин, Едуина и Клайв Нейпиър. Бе в униформа. Главата му все още бе бинтована.
— Трябваше да ме уведомиш за постъпката на онези свини от „Рафълс“ — каза Клайв на Франсин, докато наблюдаваше как се трудят гробарите тамили. — Щях да разубедя управителя. Ако ще и с помощта на пистолет.
Това вече свърши. Как е генерал Нейпиър?
— Не много добре. Искаше да дойде на погребението, обаче е твърде слаб.
— Моля ви да му предадете моите поздрави.
— Ще го направя. Новото ви жилище наред ли е? Искам да кажа, чисто и подредено ли е?
На Франсин й бе трудно да преодолее спомена за трескавото им боричкане в навечерието на Нова година, обаче се опита да го направи.
— Да, благодаря ви. Това трябваше да го направя преди седмици. Не биваше да чакам да ме изгонят като куче.
— Ще бъдеш много по-близо до бомбардировките
— Знам. Наблизо обаче има добро бомбоубежище. По-добро от това на „Рафълс“. С нас всичко е наред.
— Някой ден ще се отбия — обеща той. — Ще донеса ягоди и миди.
— Не е необходимо — побърза да отговори Франсин. Той просто й смигна.
Бяха заделили цялата сутрин за пренасянето на багажа. Едуина се включи активно в него. Успяха само да оставят куфарите си в новото жилище и след това веднага потеглиха обратно за „Рафълс“. Там Клайв бе изпратил кола, която да ги откара до гробището.
Гробарите се измъкнаха от гроба, заизтупваха червената пръст от дрехите си, после започнаха да спускат ковчега с помощта на въжета. Бе красив ковчег с посребрени дръжки. Франсин благослови наум Клайв, успял да се справи с цялата процедура. Викарият, който разговаряше тихичко с Едуина, направи крачка напред, застана до самия край на гроба и разтвори молитвеника си. Гласът му бе тънък и дрезгав.
— Не на себе си, Боже, не на себе си, а на Твоето име отдаваме възхвала, заради Твоята обич и благодат и заради Твоята истина…
Франсин усети как застаналият до нея Клайв настръхна.
— Почакайте малко, отче. Молитвата май не беше тази…
Викарият го погледна раздразнено.
— За самоубийците има отделни молитви, майоре.
— Искате да кажете, че заради самоубийството няма да прочетете същинската молитва? — попита недоволно Клайв. В същото време сирените започнаха да вият и заглушиха тихия глас на свещеника.
Гробарите незабавно пуснаха краищата на въжетата и побягнаха. Франсин трепна, когато ковчегът се стовари на дъното на гроба и зае донякъде изкривено положение. Хората от съседните погребения бързо се запътиха към най-близката сграда, римокатолическия параклис.
На хоризонта се появи ясно очертана редица черни точици, обградена от ореол от изгорели газове. Точиците бързо се превърнаха в кръстове.
— Боя се, че ще трябва да оставим молитвата за после — каза свещеникът и затвори молитвеника си. — Пътят им минава точно над гробището. Има случаи, когато обстрелват погребения. Съжалявам. — Той повдигна полите на расото си и бързо тръгна.
Франсин безпомощно погледна Клайв. Той й отвърна с усмивка, която разкри белите му зъби.
— Как мислиш, ще изразходват ли бомби и куршуми само за нас тримата? — Взе молитвеника от ръцете на Франсин и започна да чете традиционната молитва: — Аз съм възкресението и животът, рече Бог. Който вярва в мен, макар и мъртъв, ще живее. Продължи да чете и след като ревът на самолетните двигатели заглуши думите му. Странно защо, Франсин не изпитваше страх, независимо от преживения вчера ужас. Вдигна поглед към самолетите. Въздушната формация, наброяваща може би петдесет самолета, бе на не повече от километър над главата й. Успя да види как в корпусите на бомбардировачите „Мицубиши“ се отварят люковете за мятане на бомби. Върху корпусите бе изобразен червеният диск на изгряващото слънце. Успя да различи дори силуетите на някои от членовете на екипажите, гледащи ги през остъклените прозорци. От рева на двигателите земята затрепери. Заболяха я ушите. Около самолетите се образуваха облачета от снарядите на зенитната артилерия. Приличаха на глухарчета и изглежда, бяха и безобидни като тях.