Клайв също се събуди. Разтри лицето си с ръце и стана.
— Ще ида да проверя какво става.
Той излезе, а тя с отчаяние си спомни, че корабите вече ги няма. С Рут нямаше да могат да напуснат Сингапур.
В стаята влезе медицинска сестра, малайка — носеше Рут в ръце. Детето бе полузаспало. Сестрата го даде на Франсин. Тя го прегърна и се разплака.
— Не плачете — каза весело сестрата. — Нали искате да изглеждате добре, когато се върне майорът? — Повдигна един от клепачите на Франсин и надникна в окото й. — Според мен скоро ще се оправите. Знаете ли, че момиченцето ви страда от дизентерия?
Тя кимна.
— Може би докторът ще предпише нещо и за нея — каза сестрата. Появи се още една медицинска сестра и двете тръгнаха да огледат другите пациенти.
Клайв се върна. Лицето му бе безизразно.
— Взривили са пътя през мочурището — каза той. — Пушекът се вижда дори оттук. Изгубихме битката за Джохор. Изгубихме цяла Малая. Остана ни само Сингапур. На другия ден я изписаха. От контузията бе изгубила сили и се чувствуваше объркана. Бе й трудно да върви по права линия, сякаш беше пияна, и ужасно я болеше глава.
— Клайв, трябва да намерим начин да напуснем Сингапур — каза тя, когато се отправиха към квартирата.
— Не са останали кораби. На кея ми казаха, че последният кораб на Свободна Франция отплавал от залива Кепел преди два дни.
— Няма значение. Не може да не са останали други кораби.
— Всичките са реквизирани. Или потопени.
— Тогава ще потърсим гемия. Или сампан. Какъвто и да е плавателен съд. Имаме пари, така че ще можем да платим, за да ни отведат на безопасно място.
— Къде например?
— В Ява. Или в Цейлон. Той присви вежди.
— Това са хиляди километри. Сампан не може да покрие такова разстояние.
— Нали ще дойдеш с нас? — каза Франсин и го погледна в очите. — Нали вече ти е позволено?
— Формално погледнато, не. Би било окачествено като дезертьорство.
— Сингапур непрестанно се напуска от военнослужащи — побърза да каже Франсин.
— Така е. Непрестанно го напускат. Всеки, който може да се измъкне, го прави. Всичко приключи.
— Клайв, нужен си ни — тихо каза тя. Устните му се извиха в усмивка.
— Не съм като Ейб, ако това имаш предвид. Обичам те много повече, отколкото честта си. Разбира се, че ще дойда с вас.
Очите й се насълзиха. Спомни си, че му бе казала думите на Ейб.
— Благодаря ти, Клайв. Гласът му бе нежен.
— Само дето за съжаление, мила, вече е твърде късно, за да се отплава закъдето и да е.
— Все ще се открие някакво решение — каза тя и стисна главата си с ръце.
Той не й отговори веднага, но след малко кимна.
— Да, права си. Не може да не се открие някакво решение.
Тя стисна ръцете му.
— Клайв, всичко това стана по моя вина. Трябваше да напуснем още преди седмици. Тогава не те послушах. Съжалявам, много съжалявам.
Той се усмихна и я целуна.
— Всичко е наред. Както казваш, не може да няма някакво решение. Ще го открием.
Следващите няколко дни прекараха в търсене на надежден плавателен съд, с който да напуснат Сингапур. По пазарите и кейовете се носеха всякакви слухове за кораби, които вече бяха отплавали или се готвеха да отплават. Винаги обаче въпросните кораби се оказваха препълнени до максимум или бяха отплавали предната нощ, или бяха просто плод на нечие въображение.
Японците започнаха да стягат обръча около Сингапур и стана ясно, че мнозина от тези, които бяха успели да напуснат града, са загинали. Японците не проявяваха милост и към най-малките корабчета, напускащи обсадения град. Торпедоносците им бяха потопили безброй граждански плавателни съдове в Южнокитайско. море, Други кораби бяха потопени от мините, нахвърляни от японците в залива.
Над самия провлак японците бяха издигнали наблюдателен балон, който да подава информация на артилерията, и тя обсипваше града със снаряди от двадесеткилометрово разстояние. Огромни части от стария град се оказаха разрушени завинаги. Улица „Орчард“, с нейните магазини и прекрасни старинни къщи, бе опустошена. Китайският квартал се бе превърнал в димящи развалини. Мостът „Елджин“ бе ударен от снаряд и горя няколко дни, така че движението из града се затрудни още повече.
Усилията по измъкване на убитите и ранените изпод развалините нямаха край. Не бе останала достатъчно вода за пиене, да не говорим за потушаване на пожарите. Подаването на електроенергия ту се прекратяваше, ту се възобновяваше, тъй като електрическата мрежа непрестанно се рушеше и ремонтираше. Само няколко часа преди взривяването на шосето през мочурището други тридесет хиляди войници, остатъците от британската армия, се прехвърлиха в града. Мръсни и опърпани, те бяха изпълнили целия Сингапур. Дремеха по площадите или се шляеха безцелно по улиците. С мълчаливото разрешение на властите не се попречи на никой, който можеше да се опита да се измъкне от Сингапур, да го направи. Макар и никой да не говореше за това, фактът, че поражението е неизбежно, се осъзнаваше от всички.