Човекът шумно захвърли картите. Останалите заръмжаха. Чу се хор от възгласи и клетви и пъргави ръце загребаха парите, разположени около картите и заровете. Мъжът отпи от една бутилка, прибра печалбата си и стана. Лицето му носеше следите от дребна шарка. Огледа ги за миг и след това кимна към кораба, който гореше в залива.
— Ей това е „Уампу“.
От внезапното разочарование й се стори, че са я ударили в стомаха.
Мъжът обаче не откъсваше поглед от нея и от Клайв и разтриваше замислено татуираните си ръце.
— Къде искате да отидете, госпожице?
— Където и да е — отвърна Франсин уморено. — На което и да е сигурно място. — И отново погледна горящия кораб.
— Щеше да отплава за Батавия — каза мъжът. — Никога нямаше да стигне там. Бе твърде стар и щеше да потъне още на петнадесет километра оттук. Стига, разбира се, преди това да не го бяха улучили японците.
— А къде е капитанът?
Мъжът се ухили и отново кимна към „Уампу“.
— Вероятно сега брои парите си в ада. Имам кораб, който за две седмици може да ви отведе до Батавия.
У нея се появи искрица надежда.
— Къде е?
Той й го посочи. Малка джонка с прибрани платна бе закотвена до самия кей. Докато Франсин я наблюдаваше, на борда излезе стара жена и изхвърли във водата кофа отпадъци.
— За това ли става дума?
— Корабът е добър — каза мъжът и хвърли цигарата си. — Пътувал съм с него до Ява, че и по-далеч, стотици пъти. Има американски дизелов двигател с мощност шест конски сили.
Говореше на кантонски, но със силен акцент, от който тя веднага разбра, че той е „танка“, човек от рибарската общност, чиито членове живееха на джонките си и бяха известни сред останалите като „хората от лодките“. Очите му се бяха присвили, сякаш се опитваше да прочете мислите й.
Ще ви отведа и тримата срещу две хиляди долара на човек.
— Давам по петстотин — каза тя, без да се замисля. Той презрително се разсмя.
— Не бъдете глупачка. Кой ще рискува за толкова малко пари? Готов съм да сваля по двеста и петдесет долара на човек.
— За по-малко пари мога да купя цяла джонка. Тогава купете я. И сама стигнете с нея до Ява. Какво казва? — попита нетърпеливо Клайв.
— Казва, че ще ни отведе до Батавия срещу хиляда седемстотин и петдесет долара на човек.
Лицето на Клайв остана безизразно.
— От „Уампу“ поискаха само по осемстотин долара на човек — каза той на мъжа.
— По осемстотин долара, за да бъдат изядени от акулите — отвърна човекът пренебрежително на Клайв на английски. — За да стигне човек до Батавия цял, трябва да заплати поне хиляда седемстотин и петдесет долара. Вие сте богат човек, армейски офицер, както виждам. — След това мъжът се обърна към Франсин и продължи на кантонски: — Ако предложите по-малко, ще излезе, че рискувам живота си за нищо. И аз гледам семейство, госпожице.
Тя изведнъж схвана положението, в което се бе оказала. На този мръсен кей се пазаряха за собствения си живот. Инстинктът обаче я накара да продължи пазарлъка. Ако не се пазареше, човекът щеше да ги сметне за глупаци и може би щеше да се опита да ги измами.
— Повече от хиляда и двеста на човек не даваме. Мъжът кимна към Клайв.
— Та той е майор, богат човек.
— Уверявам ви, че не е богат. Че никой от нас не е богат. Предлагаме по хиляда и двеста долара на човек и толкоз. Как се казвате?
— Лай Чон. А вие?
— Ли Ю Фа. А той се казва Клайв. Предлагаме по хиляда и двеста долара за едноседмично пътуване. Това прави близо четири хиляди долара.
Човекът запали поредната цигара и се замисли. Очите на подпухналото му лице се бяха превърнали в цепки.
— Добре. По хиляда и двеста долара на човек. Ще ви откарам до Батавия. Храната си я осигурете вие.
Тя отново погледна черната джонка. На нейния борд цареше пълен безпорядък, но добре познатите й масивни контури някак си вдъхваха надеждност. Клатушкаше се върху мръсната вода с някакво подобие на елегантност. Франсин не знаеше кое чувство я е обхванало по-силно в момента: страхът или надеждата.
— Знаете ли как да преминете през минното заграждение? — попита Клайв.
Лай се разсмя. — Естествено.
— Искаме да огледаме кораба — каза Клайв. Лай присви рамене.
Заповядайте. Последваха го. Имаше клатеща се походка, като всички членове на общността „танка“. Имаше и шкембе, обаче гърбът й ръцете му издаваха сила, а краката му бяха мускулести.
Името на джонката, „Лотосов цвят“, бе изписано с позлатени букви на борда. Имаше малка предна палуба с печка за готвене, прикрепена към дъските, и още по-малка задна палуба, където върху разбита площадка бе монтирано кормилото. Отворът на трюма зееше и оттам се разнасяше миризма едновременно на меласа, оцет, изпражнения, пикоч, черен бобен сос и гнилоч. В един ъгъл бе седнала дребна старица, която отпиваше от купичка супа с беззъбата си уста.