Успя да стигне коридорчето, водещо към палубата. Вятърът ги забрули. Навън бе толкова тъмно, колкото и в трюма. Нямаше звезди, имаше само вихрещ се мастилен мрак. Хвана се с една ръка за горната част на стълбата и продължи да се бори с хаоса. И стана чудо — Рут оживя, малките й ръчички леко я стиснаха.
Внезапна мълния й разкри света, в който се бе озовала. Свят апокалиптичен и изменен до неузнаваемост. Образът му се запечата в съзнанието й завинаги. Разкъсано парче платно на мачтата над нея. Невероятна водна стена с разпенен връх, висока петнадесет-двадесет метра и надвиснала над мачтата. Над нея — въртоп от облаци, от които се изливаше пороен дъжд. Клайв обаче го нямаше.
И изведнъж почувствува как я стискат силни ръце. Усети хлъзгавото голо тяло на Клайв. Той я притисна и долепи уста на ухото й. Тя чу думите му едва-едва, сякаш от безкрайно далеч.
— Не мога да остана долу! — изкрещя в отговор Франсин. — Ще се удавим!
— А Рут?
— Ето я.
Франсин усети как ръката му докосва лицето на Рут в мрака. Той отново долепи уста към ухото й.
— Дано да спре скоро!
„Лотосов цвят“ отново се заби във водовъртежа. Килът му се издигна във въздуха. Нова мълния им разкри, че се плъзгат надолу в тъмен кладенец.
— Тайфун — чу тя слабия глас на Клайв. — Чакай тук. Ще донеса въжета…
И изчезна в мрака. Тя по-скоро усети, отколкото видя, че откъм палубата към нея се устремява нова водна стена. Притисна детето към себе си и приведе глава. Ударът на водата почти я захвърли обратно в трюма. Безпомощна и полуудавена, тя стискаше детето. Усети допира на друга ръка, мокра, хладна и мускулеста. Беше Клайв.
— Въжето! — изкрещя той. — Дръж го здраво! — Беше опънал въже между мачтата и една скоба. Тя се вкопчи в него.
— А ако потънем?
— Няма да потънем! — Въжето се изопна още повече при следващото мятане на джонката. Тя го стисна. При следващата светкавица видя, че Клайв го няма.
Джонката отново пропадна и се замята като пияна. Франсин извърна лицето на Рут към гърдите си и я притисна към себе си. Поредна вълна заля палубата. Заловила се за въжето, Франсин само привеждаше глава и притискаше Рут. Вълната се оттегли с последен опит да я завлече към тъмната бездна.
Облаците се разкъсаха от светкавица. Вълните бяха големи като планини — планински вериги, които непрестанно се извисяваха и снижаваха под силата на вятъра. В сравнение с тях „Лотосов цвят“ беше като орехова черупка.
Бурята, все по-засилваща се, в крайна сметка я замая и Франсин се укри от нея в своя вътрешен свят. Първичната стихия изостри до крайност усещането й, че е майка на едно малко същество, което очаква закрилата й. Изгуби всякаква представа за времето, в буквалния смисъл на думата. Не знаеше дали се е държала за въжето три или тридесет часа. Но накрая усети, че бурята започва да отслабва.
Наоколо продължаваше да цари непрогледен мрак и вятърът и морето все така ревяха. В този рев обаче вече бяха настъпили нотки на умора. Плискането на вълните вече бе различно. Чуваше се и плющенето на платното — значи мачтата все още бе на мястото си. Вдигна очи и успя да види дори няколко потрепващи звезди. Тайфунът бе започнал да преминава в обикновена буря. Франсин я възприе като оазис, в който царуваше спокойствие.
Отново приведе глава към Рут. Детето бе или заспало, или замаяно. Косите му се бяха пръснали в тъмно мокро ветрило върху ръцете й.
Огледа се, с надеждата в светлината на следващата мълния да види Клайв. Чака дълго. Когато най-сетне мълнията проблесна, видя, че Клайв го няма до руля. Бе изчезнал. Вълните го бяха захвърлили преди часове или дни или в морето, или някъде в кораба. Може би с Рут вече бяха останали сами в центъра на океана. Цялото тяло я болеше. Бе останала без сили.
Събуди я ръка, разтърсваща рамото й. Тя я изгледа с глуповато изражение. Имаше светлина. Слаба и непостоянна, но достатъчна, за да види, че пред нея е приклекнал Клайв.
— Жив си, слава Богу! — каза тя и стисна ръката му. — Къде беше?
— Долу. Запуших някои от пробойните.
Косите му, подобно на тъмни криле, бяха прилепнали от двете страни на лицето му. Франсин почувствува как поредна вълна повдига джонката.
— С Рут добре ли сте?
— Да. Ще потънем ли?
— Поне засега не. Успях да открия ръчната помпа. Трябва да съм изпомпал милион литри от трюма. — Клайв повдигна Рут, отпуснала се като мокро врабче. — Всичко е наред, пиленце-шиленце — каза й гальовно.