Франсин се опита да се изправи. Тялото й сякаш се бе вцепенило. Отне й страхотни усилия да помръдне. От разранените следи по ръцете й се виждаше къде се бяха впивали въжетата.
Погледна нагоре. На фона на тъмносивото небе се виждаше накъсаното на парцали платно. Бамбуковите рей приличаха на костите на крило на мъртва чайка. Всичко наоколо, включително и собствените им тела, бе покрито със сол. Тя проблясваше върху палубата, върху въжетата, върху косата им. „Лотосов цвят“ бе заприличал на кораб с екипаж от призраци. Наоколо все още се мятаха високи вълни. Вятърът все още духаше силно.
— Колко е часът? — попита тя.
— Не знам. Трябва да е привечер.
— Къде сме?
— Нямам представа. Но сигурно сме далеч от мястото, откъдето тръгнахме.
— Тайфуните се въртят в кръг — каза Франсин. — Нищо чудно да сме се върнали пак към Сингапур.
Той изстена и поклати глава. Бели солни кристали покриваха косата му и цялото му тяло. Франсин внимателно прегледа детето. Бе изтощено и по всяка вероятност обезводнено. Устните му бяха напукани. По бледата му кожа имаше следи от натъртвания. Нямаше счупени кости, но един вътрешен глас подсказа на Франсин, че това крехко птиче телце не може да понесе много нови изпитания.
— Клайв, остана ли някъде прясна вода?
— Остана и ей сега ще ти донеса. За ядене обаче няма нищо. Цялата храна я няма. — Той слезе долу и след малко се върна с тенджера с вода и я постави до нея. франсин започна нежно да мие лицето на Рут. Детето потрепна и отвори очи.
— Мамо?
— Мама е тук, мила.
— Пристигнахме ли?
Почти — каза Франсин. След малко чу успокояващото дрънчене на ръчната помпа. Клайв я бе задвижил отново и зад борда се застичаха струи мазна вода. Пак започна да вали. Дъждовната вода бе безкрайно-неприятна от миришещата на дизелово гориво вода от трюма.
— Пий, Рут — каза Франсин на детето, вдигна и собственото си лице към небето и отвори уста. Почувствува огромно облекчение. Дъждовната вода отми солта от тялото й и сякаш го освободи от усмирителна риза. Франсин изми първо косата на Рут, а после и своята.
Вятърът, вече отслабнал, превръщаше дъжда в сребърни завеси. Франсин се оттегли към кабинката и проследи с поглед как Клайв работи с помпата. Дъждът обливаше гърба му. И по неговото тяло вече нямаше сол. Клайв бе намерил отнякъде стар парцал, който бе омотал като набедрена превръзка около слабините си. Дъждът и вятърът продължиха цяла нощ. От време на време Франсин заспиваше, но след няколко минути се събуждаше. Докато спеше, сънуваше кратки, но ярки сънища. Сънуваше, че е в Сингапур или у дома, в Перак. Рут, неподвижна, се бе отпуснала в ръцете й. Франсин не знаеше преди колко часове или дни бяха яли за последен път. Дали рибарските мрежи на Лай бяха оцелели? След като Клайв бе успял да преведе кораба през тайфун, дали нямаше да успее и да налови риба?
Призори дъждът започна да отслабва. Вятърът — също. След като забеляза появата на мрачна сива светлина, Франсин осъзна, че най-лошото е преминало.
Когато се събуди, се чувствуваше ужасно. Изправи се и излезе на палубата. Бе ранна утрин. Небето над главата й бе ясносиньо. На запад огромен облак, наподобяващ крепостна стена, разкриваше местонахождението на бурята, от която се бяха измъкнали. Над поуспокоеното море се издигаше мъгла и през нея се виждаше, че минават между два острова. Островът на север от тях бе голям и над него се извисяваше закръглен хълм. Островът на юг от джонката бе по-малък и равен.
— Земя — прошепна Франсин удивено, сякаш не бе очаквала да види пак скали и зелени джунгли. — Клайв! Земя!
Викът й го събуди, той се измъкна изпод една преграда и погледна с кръвясали очи натам, накъдето му сочеше тя.
— Боже мой! Права си. Това наистина е земя.
Тя го прегърна и долепи напуканите си устни до неговите.
— Завий към големия остров!
— Забравяш, че нямаме кормило — отвърна той.
— На островите може би има прясна вода и храна! Може би има и хора, които могат да ни помогнат!
— Нищо не можем да направим. Освен това на островите може да има и японци.
Остатъкът от платното продължаваше да ги движи с равномерен ход по вятъра. Накъде обаче? Ако вятърът вееше към брега, щеше да ги отведе до земята. Ако обаче вееше към морето, щеше да ги отведе към смъртта. Рут лежеше със затворени и подути очи, свила тънки ръчички на гърдите си. Франсин за пръв път усети в стомаха си остра болка, причинена от глада. Ако скоро не се нахранеха, щяха да бъдат твърде омаломощени, за да оцелеят.
Присви се до Рут, опитвайки се да потисне глада си, и отново изпадна в унес.
След няколко часа гласът на Клайв я върна към живота.