Отначало й се стори, че има халюцинация. След това обаче се убеди, че усеща миризмата на животински изпражнения и дим. Миризма на човешко присъствие, която нямаше как да се обърка с нещо друго.
— Хора! — извика тя. Клайв я погледна уморено.
— Къде?
— Усещам миризмата на хора. Клайв подуши мъгливия въздух.
— Нищо не усещам.
— Аз пък усещам! — възбудено възкликна тя. — Казах ти, че ще срещнем хора. Наблизо има селище. Той я погледна скептично. Миризмата обаче непрестанно се засилваше и накрая и Клайв успя да я усети. Надделяваше миризмата на дим — кисела и усилена от влажния въздух.
Най-сетне стигнаха друга пясъчна ивица, дълга поне петдесет метра. През мъглата Франсин успя да различи силуетите на три-четири примитивни лодки, издълбани от цели дървесни стволове, оставени до самата вода. Видя и купчинка нарязани бамбукови пръти. Бяха стигнали някакво селище.
— Стигнахме — каза бодро Франсин. — Селамат — извика на малайски в мъглата. — Има ли някой тук?
След вика й тишината сякаш се сгъсти. Клайв остави вързопа на земята и каза:
— Ще ида да проверя какво става.
— Недей. По-добре аз да проверя.
— Защо?
— Не забравяй, че съм туземка — каза му тя с усмивка. Настроението й бе повишено и бе изпълнена с възбуда. — Ще се справя с това по-добре от теб. Ти остани при Рут.
— Добре — съгласи се той неохотно. — Ако ти потрябва помощ, викай.
Тя тръгна в мъглата и напрегна очите си, за да различава по-добре контурите на това, което виждаше. Миризмата на пушек ставаше все по-силна. Тя се озова в призрачен свят, образуван от безброй оттенъци на сивия цвят. Мина през нещо като ниви и градини. В здрача са появиха бананови и сагови дървета, покрити с плодове. От уханието на зрелите банани устата й се изпълни със слюнка. Едва удържа на желанието да откъсне някой узрял банан — кражбата на плодове не бе най-добрият начин да се установят добри отношения. Стигна някакъв бамбуков плет и се наведе над него. Отново извика. И отново никой не й отговори. Чу грухтене и застина. Нещо зашумоля в храстите. Сърцето й затуптя от вълнение. Изпод храсталаците се появи прасе, спря за миг и я погледна с малките си тъжни очи. А след това Франсин видя човешка фигура. Не бе обаче на земята. По някакъв невъзможен начин плавеше във въздуха непосредствено над прасето, сякаш движена от вълшебни сили. Потта замръзна върху кожата й — това беше обесен човек.
По-нататък в мъглата видя още двама обесени. На земята лежеше четвърта фигура — гола жена. Бе убита с щик или разстреляна, това не можеше да се различи от разстояние, а Франсин не пожела да се доближи. Във въздуха се носеше вонята на разложена човешка плът. Не бе необходимо да си задава въпроса кой е сторил всичко това.
Франсин се обърна и затича обратно. Мокрите листа жулеха лицето й. Препъна се болезнено в нещо и отскочи. Бе купчина обелени кокосови орехи.
След малко видя силуета на голяма постройка, подобна на хамбар. Знаеше какво представлява: едновременно общо жилище и склад, примитивна постройка, вдигната върху колове. Бамбуковият й покрив бе почернял и на едно място зееше. Бе запалена и частично изгоряла. Франсин не посмя да надникне вътре. Върна се при Клайв запъхтяна.
— Какво има? — попита разтревожено той.
— Японците!
— Кога?
— Не знам. Видях хора, обесени на дърветата. Също и тялото на мъртва жена…
Той я прегърна. Очите й се напълниха със сълзи.
— Войници видя ли? — попита Клайв. Тя поклати глава в знак на отрицание. — В такъв случай не сме на Ява — каза навъсено той.
— Нищо чудно вятърът да ни е върнал на Суматра.
— Един Бог знае къде сме. Трябва да се махаме оттук.
— Какво да правим? Можем да попаднем на тях — каза Франсин и изтри сълзите си. — А може и да не се върнат. Селото е безлюдно. Тук има храна, Клайв. Банани и саго. А може да има и ориз. А и общата постройка не е съвсем изгоряла. Би трябвало да останем. Няма смисъл да продължаваме.
Той се замисли, после каза:
— Добре. Нека обаче първо разузнаем.
Франсин кимна към Рут, която мълчаливо хвърляше камъчета в потока, и прошепна:
— Клайв, не искам тя да види това. Можеш ли да направиш нещо?
— Не се безпокой. Стой тук и не мърдай, докато не те повикам.
После тръгна предпазливо в мъглата с паранга в ръка. Мъглата бе застрашителна и изпълнена с невидима заплаха. Франсин бе уморена от кръвопролитията. Бяха изгубили много, бяха пътували много и бяха минали през безброй премеждия. Нима всичко в крайна сметка все пак трябваше да приключи с пленяване и смърт от японците?