Изпита суеверен ужас от тези безмилостни врагове, които, изглежда, вече бяха навсякъде. От облаците до сърцето на джунглата. Колко глупаво бяха подценявали силата им. Дълги години се бяха присмивали на евтините им стъклени дрънкулки, на фотоапаратите им, подобни на консервени кутии, на смехотворните японски имитации на истински предмети. Въобще не си бяха дали сметка колко безмилостно ефективни бяха тези „имитации“. Едва след като японците нахлуха в Китай светът започна да разбира истинската им сила, да проумява истинските им намерения. А сега, когато сянката на техните бомбардировачи и танкове бе покрила света, вече бе твърде късно.
— Ще останем ли тук? — попита Рут.
— Може би.
— Къде отиде Клайв?
— Да ни направи къща.
— И какво прави?
— Чисти.
— Какво чисти?
— Мръсно е.
— Защо е мръсно?
— Престани! — Детето от много време не бе показвало такава разговорливост. Франсин пипна челцето му. Бе сухо и хладно. Дали пък продължителното гладуване не се бе отразило положително на Рут?
— Я виж, мамо. Човек — внезапно прошепна Рут и се хвана за дрехата на Франсин.
Рут вдигна очи. На няколко крачки от тях стоеше полугол дивак и ги гледаше.
Сърцето й застина. Не можеше да помръдне. Нямаше представа как така бе могъл да се появи в мъглата, без тя да го забележи.
Думата „дивак“ изникна в съзнанието й внезапно и съвсем неволно. Човекът беше само по набедрена превръзка. Франсин бързо погледна ръцете му. Не държеше нищо. Безстрастното му лице приличаше на маска. Продължиха да се гледат в напрегнато мълчание.
Най-сетне Франсин реши да го наруши.
— Това вашето село ли е? — попита с разтреперан глас. Човекът не отговори.
— Това вашето село ли е? — повтори Франсин. — Нямаме лоши намерения. Рут продължаваше да се гуши в нея. До първия човек се появи втори. Имаше не само набедрена превръзка, но и парче плат на главата. Ленти от същия плат бяха вързани около лактите и бедрата му. Двамата си казаха нещо на език, който тя не знаеше. След това тръгнаха към нея и Рут.
Застинала от страх, Франсин приклекна. Те дойдоха при нея и по-високият мъж я заговори на малайски.
— Какво прави белият господин?
— Отиде да свали мъртъвците.
— Защо?
— Защото не искам детето да ги види. Много е малко. — Устата й бе пресъхнала. — Решихме да останем тук за известно време. Няма къде да отидем. Мъжът я огледа. Голата му кожа бе татуирана с черни рисунки. Върху двете му рамене бяха изобразени сложни розетки. Друга рисунка красеше гърлото му.
— От кого се криете? — попита той.
— От японците — отвърна Франсин. Даваше си сметка, че ако отговорът й е неправилен, на човека няма да му струва нищо да свали паранга от кръста си и да я съсече с един удар.
Той кимна и каза:
— Те са и наши врагове. — Рут все още се притискаше в рамото й. — Аз съм Нендак — каза мъжът. — Ела с мен. Тя стана. Краката едва я държаха. Тръгнаха мълчаливо към селото. В мъглата глухо се чуваше как някой копае. Мъжът хвана със силната си ръка Франсин за лакътя и я поведе. След секунди видяха Клайв. Целият плувнал в пот, той копаеше яма с открита някъде мотика. До него, положени едно до друго, лежаха пет тела. Едното беше на дете.
Клайв се обърна и ги видя. Очите му се разшириха. Погледна Франсин въпросително. Тя поклати незабележимо глава.
— Какво прави? — попита Нендак.
— Копае гроб — отговори тя.
— Нито мястото е подходящо за погребение, нито начинът. Кажи му да спре.
— Клайв, той иска да спреш да копаеш — каза му тя на английски.
Клайв остави мотиката и излезе от ямата. Краката му бяха покрити до коленете с червена кал.
— Враждебно настроени ли са? — попита тихо той.
— Не знам.
Нендак мрачно заоглежда труповете. Когато стигна до жената и детето, ги повдигна и ги притисна към гърдите си, като мълчаливо сведе глава. Другият мъж, който по-трудно прикриваше чувствата си, закри уста с ръка и заплака.
Франсин и Клайв не казаха нито дума. Клетите убити хора бяха роднини на мъжете. Сега поне имаха общ враг.
Високият мъж се обърна към тях и каза мрачно на Франсин на малайски:
— Почакайте тук. Не отивайте никъде.
— Каза да стоим тук — обясни Франсин на Клайв.
— Попитай ги за японците — отвърна Клайв. — Попитай ги къде сме.
Двамата мъже обаче, без да обръщат внимание на Франсин и Клайв, се заеха с пренасянето на телата в склада, едно по едно. Франсин се бе примирила със съдбата си. Бяха успели да стигнат дотук. Това място бе най-малкото спирка по пътя им. Пътуването им бе спряло за известно време, независимо дали тук щяха да открият смърт, или спасение.