— Ще направим всичко, което трябва — каза Клайв и я погали по лицето. Знаеше, че е измъчена. В момента тя благодареше на съдбата за храната, за компанията, за самия факт, че са живи.
— Добре — каза тя.
Клайв й се усмихна. После взе една главня от огъня и започна да изгаря пиявиците по краката им.
През нощта отново валя. Дъждът започна с гръмотевици, а после премина в продължителен порой. През цялото време се чуваше тропането на капките по покрива от палмови листа и плющенето му в листата на горските дървета.
Всички останаха да спят на дългата закрита веранда. Франсин се бе свила с Рут и Клайв под едно плетено одеяло, което някой им бе дал. Мракът бе пълен — нямаше нито една светлинка. Хората тихичко разговаряха. Час след здрачаване цялото племе заспа.
Франсин лежеше в прегръдките на Клайв. Сънят обаче не идваше. Умът й бе изпълнен с образи от преживяното. Много от тях бяха отвратителни. При все това за своя изненада тя установи, че през изминалите няколко седмици бе виждала и ужасяваща красота. Японските бомбардировачи, прелитащи над гроба на Дейвънпорт. Детето, родено в противовъздушното скривалище. Денят, в който се люби с Клайв за пръв път и усети как в сърцето й се разгаря любов. Дори и червеният пламък на избухващите бомби, запечатал се в паметта й, притежаваше някаква странна красота. Спомни си гнева на морето и небето. Храмовата красота на тропическата гора. Раждането, любовта и смъртта. Дивата красота на природата и дивия мрак на човешкото сърце.
Под постройката се разхождаха прасета, които търсеха остатъци от храна, изпаднали през процепите на пода. Петлите кукуригаха победно цяла нощ и това дразнеше нервите.
На верандата се бяха разположили и всички кучета на селото. Търчаха по нея, играеха си и мекият шум на лапите им кънтеше по бамбуковия под. Никой не се смущаваше от какофонията и от шумните среднощни гръмотевици. На светлината на мълниите Франсин наблюдаваше стълбовете от желязно дърво и си мислеше за странностите на съдбата, която я бе довела тук, на това място, наречено Румах Нендак.
Събуди я ръка, която я бе стиснала за рамото. Измъкна се от глъбините на съня си и не съобрази веднага къде се намира. Верандата бе залята от бледа сива светлина. Над нея се бе надвесил Клайв.
— Жените искат да отидеш при тях — каза той.
Франсин седна. Пред нея бе застанала усмихната жена. Даде й знак да вземе Рут и да я последва.
Франсин се изправи и уморено взе Рут в ръце. Всички мъже все още спяха, излегнали се на пода сред вече успокоилите се кучета, но всички жени вече бяха будни. Последва ги, когато те безшумно се отправиха към реката заедно с децата. Всички носеха по три-четири кратунки. От нощния дъжд реката, насочила се към морето, бе станала по-пълноводна.
Ранното утро бе изпълнено с мъгла и дим. Остатъците от вчерашните огньове тихо тлееха покрай брега. Бе приятно хладно. Зелената джунгла бе безмълвна. Само от време на време някоя голяма птица се обаждаше от горните клони на дърветата.
След като вече нямаше опасност да събудят мъжете с приказките си, всички забърбориха. Изкъпаха се, изкъпаха и децата. Младата жена, която я бе събудила, се оказа една от роднините на Нендак, която Франсин бе видяла предния ден. Подаде й тъмносин саронг и се усмихна.
Франсин се опита да откаже, обаче жената настоя и посочи дрехите й.
— Свършили са — каза на малайски.
Франсин нямаше как да не се съгласи. Завидя малко на местните жени за тяхната чиста гологърда порядъчност, размисли и прие подаръка.
— Много ти благодаря — каза с благодарност.
— „Сама-сама“ — отговориха всички жени и й се поклониха. Проследиха с интерес разсъбличането на Франсин. Раздадоха се съчувствени възгласи, когато видяха раните, покриващи цялото й тяло. Франсин бе порязана от трески, ожулена от въжета и натъртена от блъскания в най-различни предмети. Сякаш всеки сантиметър от нейното пътешествие бе изписан върху кожата й. Още не бе достигнала точката на изтощение, но бе много отслабнала. С удоволствие се потопи в речната вода. Бе хладна и приятна. Франсин почувствува как душата й се изпълва с мир.
Изкъпа Рут и след това облече саронга. Реши, че ще е глупаво да закрива гърдите си, след като местните жени не го правеха, и омота дрехата около кръста си като тях. Жените кимнаха одобрително. Една от тях постави на шията й огърлица от мидени черупки, което предизвика одобрителен смях. Сега бе не само облечена, но и украсена както трябва. След това се присмя на себе си и на бедността си. Очите й внезапно се изпълниха със сълзи. Трогна се от добротата на жените. От това, че след толкова много страдания бе сред тях. Благодетелката й я успокои с нежни потупвания по рамото.