Франсин огледа стреснато дивашкото му лице и татуираните му ръце.
— Той лечител ли е? Изглежда страшен.
— Вярно е — съгласи се Сегура. — Обаче ще излекува детето ти.
Човекът без съмнение излъчваше сила. Франсин погледна костеливото телце на Рут и разбра, че няма избор.
— Ще я оставя при него.
— Не днес, Ю Фа. Трябва да изчакаме да мине гавай — каза Сегура и започна да вплита цветя в косите на Франсин. — Трябва да си красива за гавай.
— Какво е „гавай“?
— Празникът, на който се подготвят мъртъвците за пътуването им към Сабайон.
— Къде е Сабайон?
Сегура се усмихна на невежеството й.
— Сабайон е земята на мъртвите, Ю Фа. Не знаеш ли това?
— Не — призна Франсин.
Празникът започна да набира скорост. Макар и да нямаха и най-малка представа за значението му, Франсин и Клайв наблюдаваха внимателно. Церемонията бе започната от стареца. Размахваше в ръце кокошка, която протестираше с кудкудякане. Накрая обезглави птицата и поръси с кръвта й даровете. Започнаха музика и танци. Първо с бавен ритъм, после с по-бърз.
Приготвиха храна за цялото племе, появиха се и бутилки с оризово вино. Мъжете ги изпиха, оживиха се и започнаха да танцуват още по-буйно. С облети от пот бронзови тела имитираха битка и размахваха парангите си. Красотата на мускулестите им тела се подчертаваше още по-силно от моравите им набедрени превръзки и от сребърните дрънкулки по ръцете и краката им.
Жените също знаеха как да подчертаят красотата си. Дрехите им бяха едновременно по-прости и по-изящни от тези на мъжете и представляваха нещо като тъкани одеяла, пристегнати на стройните им кръстове. Почти всички носеха лъскави дрънчащи сребърни огърлици.
В ранния следобед облаците, които никога не се отдалечаваха много, изсипаха върху тях пороен дъжд. Малко след това племето се събра в кръг.
Дотогава мъртвите бяха положени върху верандата, покрити с плетени савани. Различни предмети, вероятно личните им вещи, бяха поставени около телата. Сега те, обвити в одеяла, бяха тържествено изнесени от сградата. Като пееше и ръкопляскаше, цялото племе се запъти към реката, следвайки труповете.
— Отиваме на гробището — каза Сегура на Франсин. Бе пила оризово вино и очите й блестяха. — Почакай ни тук.
Франсин кимна с разбиране. Глъчката затихна в джунглата. На гробищата отиде цялото племе, с изключение на трима стари хора, твърде слаби, за да се движат. Рут бе заспала в ръцете на Клайв.
— Знам, че е ужасно да поискаш от една майка такова нещо — каза тихо Клайв, като гледаше нежно заспалото дете. — По-ужасно обаче ще е да я оставиш да умре. Туземците започнаха да се връщат от погребението на малки групи. Някои удряха с тояги по земята. Франсин знаеше, че по този начин отпъждат духовете на покойниците, за да не ги безпокоят в селото. Бе наблюдавала такива селски церемонии още като малка.
Пръв се завърна Нендак, с мрачно лице. До него вървеше Сегура и по пълните й бузи се стичаха сълзи. Седнаха при нея и Клайв.
— С господина добре ли сте, Ю Фа? — попита Нендак.
— Много добре, благодаря. Приемете нашите съболезнования — каза Франсин.
Той кимна в знак на благодарност.
— Японците идват, Ю Фа. Сърцето й се сви.
— Откъде знаеш?
— Ходят във всички села. Търсят бели хора. До два-три дни ще дойдат. Ще претърсят всичко. Кажи това на господина.
Побледняла, тя се обърна към Клайв и му преведе казаното.
— Кога ще бъдат тук? — попита Клайв.
— Може да дойдат и утре — отвърна Нендак. — Трябва да тръгнете тази вечер. Аз ще ви водя.
Тя му преведе и това. Клайв кимна с разбиране и нежно й каза:
— Е, мила, изглежда, че пак ще се отправим на път. Тя не каза нищо, изправи се и се отдалечи. Погледна нагоре. Небето бе тъмносиньо. Над него се издигаха планини от омайващи бели облаци. Нещо като обетована земя в небесата.
„Това са небесните хълмове, до които никога няма да стигна.“
След малко спря да плаче и започна да се подготвя за собственото си пътешествие към Сабайон, земята на мъртвите.
Втора част
ДЕТЕ НА ПРАХА
1970
НЮ ЙОРК
Сакура Уеда бе напрегната. Устата й бе така пресъхнала, че дори не можа да благодари на шофьора. Плати му и слезе от таксито. Преди да влезе в сградата, застана пред нея и нервно оглади полата върху бедрата си. Карираната и минипола бе твърде къса и придаваше на дългите й бедра игривост, която не й харесваше. Бе над тридесетгодишна, или поне така мислеше, и не й отиваше да прилича на весела ученичка. Не разполагаше обаче с богат избор на дрехи. Определено не разполагаше и с пари, с които да си купи нов гардероб за срещата.