Всъщност бе облечена точно със същите дрехи, с които бе дошла тук първия път: същите обувки с високи токове, същата бежова блуза и същото светло сако. Леките тропически дрехи бяха твърде неподходящи за зимните студове, а в чантата, окачена на рамото й, нямаше много пари. Средствата й се доближаваха към нулата. Щеше да има пари за храна за днес и за утре. За вдругиден вече не знаеше какво ще прави. Таксито струваше скъпо, но тя не знаеше дали някой няма да наблюдава пристигането й. Реши, че е по-стилно да пристигне с такси, отколкото да излезе от входа на метрото, разположен на петдесет метра от сградата, или откъм близката автобусна спирка.
Погледна нагоре. Манхатънският офис на Франсин Лорънс не даваше представа за огромното богатство на тази жена. Бе стара сграда в крайната част на китайския квартал. Сакура знаеше, че когато идва в Ню Йорк, Франсин обядва в някой от многото кантонски или сечуански ресторанти, разположени на същата улица. Това свидетелствуваше едновременно за вярност към произхода й и за нежелание да пилее пари.
Нюйоркското жилище на Франсин, разположено по-нагоре, на Парк Авеню, също не впечатляваше с богатство, обаче само отвън. Сградата бе стара, но апартаментът на Франсин бе пълен с прекрасни европейски антики. Сакура бе успяла да види някои от тях, когато преди седмица занесе там букет цветя. Икономката, която й отвори, бе смутена от грамадния букет и й каза да занесе цветята в кухнята. Очевидно в живота на Франсин Лорънс не се появяваха често големи букети. Сакура бе изненадана, защото предполагаше обратното.
Разбира се, бе купила цветята сама, макар че това рязко намали броя на и без това оскъдните й долари. Опита се да удължи престоя си в дома, като помоли икономката да подпише разписка за получаването,на цветята. Сърцето й затуптя лудо и тя се опита да вдиша от атмосферата на жилището, докато старата жена с късогледи очи търсеше писалка. Дотогава Сакура не бе виждала такива мебели: прекрасни образци, закупени от френски и италиански дворци, големи картини, персийски килими. Доколкото можеше да прецени, реши, че са изключително скъпи.
Сега, докато беше още на тротоара, сърцето й започна да тупти още по-лудешки, отколкото тогава. Затвори за миг очи и се опита да се успокои. Бе репетирала този момент много пъти и по различни начини. Всички предварително заучени думи обаче бяха изчезнали и главата й бе празна. Може би така бе по-добре. Най-добре се справяше при импровизации, а не при предварително запаметяване на репликите.
Потокът пешеходци покрай нея не й обърна внимание, макар и да бе удивително красива млада жена. Лицето й, със забележими азиатски черти, имаше свежестта на орхидея. Тялото й бе стройно и изящно, така че дрехите й, макар и евтини, й стояха добре. Косата й, тъмнокестенява, се спускаше по гърба й на гъсти вълни. С малко повече умение и най-вече с малко повече пари щеше да има не просто впечатляваща, а ослепителна външност. При все това излъчваната от нея стеснителност съдържаше очарование, което големите красавици рядко притежават и което по правило надживява богатството.
Влезе във фоайето, качи се в асансьора и натисна копчето за третия етаж. Озова се пред стъклена врата с прост надпис: „Лорънс Ентърпрайзис“. От мисълта, че зад тази врата е Франсин Лорънс, краката й омекнаха. Опита се да успокои дишането си, но се задъха, сякаш бе изкачила стълбите на бегом.
Предния път в приемната нямаше никого. Този път бе пренаселена. Сакура се развълнува още повече. Това вероятно означаваше, че Франсин Лорънс е тук. Седем-осем души търпеливо чакаха реда си. Някои стискаха големи чанти, други безмълвно разлистваха списания. Никой не й обърна особено внимание, когато се запъти към секретарката. Сивокосата жена зад табелката „Г-ЖА ТАН“ я погледна.
— Добър ден — каза Сакура и се подпря на парапета. Гласът й се бе превърнал в шепот.
— Добър ден — отвърна жената. На бюрото й имаше ваза с няколко розови карамфила. Очевидно досега се бе занимавала с подреждането на цветята, защото взе вазата и я постави до парапета точно срещу Сакура. Усмихна й се, но не с топлата усмивка от последната им среща. Сега усмивката й наподобяваше по-скоро напрегната гримаса. Очите й зад очилата с рогови рамки я погледнаха внимателно. — Госпожица Уеда, доколкото си спомням?
— Да — потвърди Сакура. — Ще мога ли да се срещна с госпожа Лорънс?
— Боя се, че това е невъзможно. Сакура реши, че не е чула добре.
— Моля?
— Госпожа Лорънс ме помоли да ви предам, че е заета.
— Заета? Не й ли казахте нищо за мен? За това, което ви съобщих?
— Естествено, че й казах, госпожице Уеда. Тя изрично ми каза да ви предам, че няма да ви приеме.