Сакура се хвана,за парапета, за да не падне.
— Нищо не разбирам.
— Няма нищо особено за разбиране. Госпожа Лорънс не желае да ви види.
— Защо?
— Това не знам.
Сивите очи на Сакура се разшириха. Тя погледна госпожа Тан и тихо попита:
— А сега какво да правя?
Вероятно видът й бе много измъчен, защото в очите на секретарката проблесна нещо като съчувствие.
— Опитайте пак — промърмори тя. — Например след две-три седмици. Нищо обаче не мога да ви обещая.
— Тогава вече ще бъде късно — каза Сакура.
— Искате ли да предадете нещо на госпожа Лорънс? — попита госпожа Тан.
Сакура не отговори веднага.
— Предайте й, че… — За миг престана да мисли. — Предайте й, че няма да я търся повече — каза с безразличен глас. — Благодаря ви за вниманието.
Обърна се и излезе.
На улицата й се зави свят. Не знаеше къде да отиде. Пък и това нямаше значение. Беше се провалила. Трябваше й време, за да обмисли следващата си стъпка. А и това всъщност нямаше значение. При абсолютната й бедност след ден-два щеше да започне да гладува. Паниката я стисна за гърлото.
Бавно тръгна към входа на метрото. На първо време щеше да се прибере там, откъдето бе дошла, и да си почине. Бръкна в портмонето си и извади няколкото монети, които щяха да й потрябват. Системата на ню-йоркското метро й се виждаше сложна и трудна за разбиране, така че изкара доста време пред картата, за да разбере къде трябва да смени влаковете.
Качи се във вагона и погледна отражението си в стъклото. Защо? Защо Франсин Лорънс я бе отблъснала? Дали бе направила или казала нещо не както трябва? Дали не бе допуснала някоя грешка, породила съмнения? Дали Франсин Лорънс я смяташе за измамница? Кое бе могло да събуди у нея подозрения? Сакура така и не можеше да си обясни.
Стана й задушно и почти невъзможно да диша. С несръчни движения свали сакото си и го сложи в скута си. Нави ръкави и затвори очи. Отпуснатото й тяло потрепваше при движенията на влака. Разумът й започна да търси мисли, които да успокоят болката й. Както винаги си спомни за Япония, за сезона, когато цъфтяха вишните. Самото й име на японски означаваше „Вишнев цвят“. Така я кръстиха, защото пристигна в Япония именно в този сезон. Спомняше си го съвсем ясно. Сред многото неясни, смътни и често пъти объркани спомени от детството й един спомен се открояваше като фар: удивлението й от безброя бяло-розови листенца, образували килим върху земята. Тогава за пръв път усети истинска красота. Тази красота остана при нея, както и името й.
Не бе японка, макар и да имаше японско име и да бе живяла известно време в Япония. Не знаеше към коя нация принадлежи, пък и разбирането за националност бе чуждо на нейния начин на мислене. Тези няколко срички, обаче — Сакура Уеда — бяха измежду малкото неща в този широк свят, които тя наистина притежаваше и щеше да притежава до деня на смъртта си.
Отвори стреснато очи и се уплаши, че може да заспи. На тази спирка трябваше да се прехвърли на друга линия. Взе сакото и чантата си и слезе от вагона.
Намери търсената платформа и се качи. Рефлекторно започна да разглежда ноктите си, докато се люшкаше върху седалката. Лакът се бе напукал и олющил. Нямаше пари дори за лакочистител. Стана й мъчно и се огледа. Във вагона почти нямаше хора. На отсрещната седалка се бе отпуснал висок чернокож мъж. Дебелата бяла жена, седнала до него, съзнателно или несъзнателно се бе отдръпнала колкото се може повече от своя съсед. Човекът представляваше симфония в черно. Носеше големи слънчеви очила, сякаш издялани от същия материал, от който бе направено лицето му. Черна тениска, черно яке, черни панталони и черни обуща. Дори елегантната чанта, която небрежно държеше в скута си, бе от черна кожа.
Дръжката на чантата бе насочена към нея като дулото на пистолет. След миг Сакура се взря в нея, смутена от нещо. В дръжката нещо блестеше. Стъкло! Не бе дуло на пистолет. Бе обектив на камера. В чантата имаше камера. И тази камера снимаше нея. Сакура замръзна. Цялата й апатия изведнъж се изпари и на нейно място се появи отчетливият и ясен страх на същество, преследвано много пъти. Отмести поглед. Мислите й се върнаха към офиса в китайския квартал. Защо чакалнята се бе оказала пълна с хора? Един от тях дори слезе в асансьора заедно с нея и тогава тя не си направи труда да се попита защо се е отказал от деловата си среща.
Погледът й се плъзна повторно върху високия чернокож мъж. Стройното му тяло излъчваше арогантна скука. Лицето му приличаше на маска, главата му се клатеше в синхрон с поклащането на вагона. Сакура обаче знаеше, че очите му, скрити зад слънчевите очила, я наблюдават.