Франсин погледна Мънро.
— Прав си. Наистина си прав. Очевидно е професионалистка в някаква област. Повече не трябва да я подценяваш.
— Няма — отвърна Клей Мънро. Изпълняваше охранителни и детективски задачи за Франсин Лорънс от две години. Бе бивш армейски офицер с тежко раняване от Виетнам. След преминаването си в запас бе основал малка, но успешно действуваща охранителна агенция. Бяха й го препоръчали в момент, когато се бе нуждаела от помощ, и тя остана силно впечатлена от уменията му. Бе се справил добре със задачата си. Това, че бе чернокож, й харесваше. Както и тя, той принадлежеше към едно маргинализирано малцинство. Както и тя, бе страхотен боец. Бе добре сложен мъж на тридесет и няколко години с вкус към скъпи черни костюми. Офисът му бе спартански. Многото му тайни бяха старателно заключени в сиви стоманени шкафове, подредени покрай трите стени. По искане на Франсин бе издирвал хора, които я шпионираха, бе разкривал тайни и охранявал нейния бизнес. Понякога и самата нея. Макар да бе мрачен, дори затворен човек, тя продължаваше да предпочита неговите услуги пред тези на големите агенции и той досега никога не я бе разочаровал. Никога освен днес.
— И все пак не бих казал, че непременно е професионалистка. Този номер с влака е много примитивен.
— Пред теб обаче мина.
Мънро прие ужилването с леко кимане.
— Можеше да падне под влака или да си счупи ръцете. За такова нещо трябва да си много смел. Или много отчаян.
— Какво искаш да кажеш?
— Не избяга като крадла. Избяга, сякаш от това зависеше животът й. Сякаш я бяха подгонили адски стихии. Много е уплашена.
— Има основания да е уплашена.
— Освен това не е японка. Вижте тези снимки. Мънро й подаде папката. Бе дебела. Ако не с друго, бе се сдобил с богата реколта от фотографии. Младата жена, изправена в офиса. Късата й пола разкриваше красиви крака. Профилът й бе подчертан от дългата коса. Младата жена на улицата, привела глава и с блуза, изпъстрена от слънчевите лъчи. Младата жена на спирката на метрото. Меланхоличният й поглед се бе втренчил в тунела така, сякаш гледаше съдбата си.
— Висока е около един и седемдесет и пет — каза Мънро. — Тегло: около петдесет и пет килограма. Тъмнокафява коса, спусната по гърба. Сиви очи, хубаво телосложение. Около тридесетгодишна. Хубава. Има азиатски черти, но според мен поне единият й родител е бял.
Франсин прегледа набързо снимките и задържа поглед единствено върху тази, на която можеше да се види лицето на жената. Напрегна се. Защо тази жена й се струваше толкова позната? Защо в тези черно-бели образи зърваше черти на други познати й лица? На майка си, на баща си, на съпруга си? „Естествено — рече й един сърдит глас, — точно затова са я избрали. Избрали са я, защото изглежда така, както би изглеждала Рут.“
— Най-добрата е най-отдолу — поясни Мънро. — Направих я в метрото, непосредствено преди да слезе.
На снимката Сакура Уеда бе свалила сакото си и го бе сложила в скута си. Бе облечена в обикновена блуза, на която бе навила ръкавите. Под тях се виждаха изящни, красиви ръце. Гледаше право в обектива с разтворени очи. Лицето й бе овално, с пълна уста и къс, малко чип нос. Очите й бяха големи и с формата на бадеми. Поне на тази снимка издаваха тревога.
— В тази снимка има нещо интересно — каза Мънро и й подаде увеличител но стъкло. — Погледнете лявата ръка.
Франсин започна да оглежда снимката през лупата. Сърцето й спря да бие. Кожата й настръхна.
Татуировката се виждаше съвсем ясно. Обвиваше ръката й непосредствено под лакътя, подобно на гривна. Ръкавът насмалко щеше да я покрие, но все пак се виждаше съвсем ясно. Геометрична фигура, образувана от три успоредни зигзагообразни линии, изпъстрени с точки на определени интервали. Бе направена с черно или някакво друго тъмно мастило.
— Досега не бях виждал такава татуировка — каза Мънро. — Жените поначало не се татуират често, но тази не е от татуировките, които правят в тукашните специализирани салони. Струва ми се примитивна.
— Защото наистина е примитивна — каза Франсин. Мънро обърна внимание на тона й.
— Виждали ли сте такива татуировки? Тя кимна утвърдително.
— Да, в Борнео.
Вече бе обяснила набързо на Мънро причините, които я бяха накарали да предприеме това проучване. Той присви очи.
— Означава ли това, че тя все пак в крайна сметка е вашата дъщеря?
— Не, не означава — отвърна Франсин.
— Почакайте. Дъщеря ви да не се е сдобила с тази татуировка на Борнео?
— Докато бяхме заедно, не.
— Дали пък не е била татуирана по-късно, когато е пораснала?