— Сесилия, може би за стотен — път ми казваш, че имала някакво особено излъчване. Не можеш ли да се изразяваш по-ясно?
Сесилия сърдито наведе поглед към храната си.
— Казахте ми да ви го разкажа с мои собствени думи.
— Права си — въздъхна Франсин. Зад паравана с драконите ресторантът се оживи. Тук не се говореше английски. Франсин се разтоварваше, когато идваше тук, на това място в центъра на Манхатън, където гледката, звуците и уханията бяха само източни. Макар и да бе наполовина човек от Запада, тя винаги търсеше убежище в другата, китайската си половина.
— Значи все още не можете да повярвате? Дори и сега? — каза Сесилия.
— Не приемам нищо без доказателства. А и не ми е останала много вяра.
— Какво ви кара да мислите, че е измамница?
— Сесилия, аз съм много богата жена — започна спокойно Франсин. — При това с годините не ставам по-млада. Ако някоя настойчива млада жена успее да ме убеди, че е моята отдавна изчезнала дъщеря, какво би могла да получи от мен? Би могла да получи милиони, Сесилия. — Изражението на Франсин стана строго. — Ти какво мислиш, че бих направила, ако Рут наистина е жива и се появи? Бих изпитала неописуема радост. Тя би живяла като царица. Би получила всичко от мен. Всичко, което пожелае.
— Ами ако тази жена наистина е Рут?
— Това тепърва трябва да се докаже — каза Франсин и възвърна предишното си изражение.
Келнерът отмести за малко паравана, за да остави още блюда на масата: пържени парчета свинско месо със скариди, пържени и задушени миди. Донесе повторно и току-що запарен зелен чай.
— Опитай се да си спомниш всичко, Сесилия.
— Стори ми се крехка — каза Сесилия. — Крехка и уязвима. Много й стана мъчно, когато й казах, че няма да я приемеш. Очите й се изпълниха с болка. Като на животно, когато го удариш. И още нещо — продължи Сесилия. — Веднага разбрах, че много е страдала. Че много хора са й причинили страдания. Тя обаче е успяла да оцелее. И че сега идва да търси помощ от теб.
— Значи наистина успя да разбереш всичко това? — каза Франсин не без ирония. — В началото ми каза само, че е умна млада жена.
— С такова впечатление останах при първата ни среща. При втората разбрах, че има душа. Страдаща душа.
Франсин отново въздъхна и се зачуди дали би могла да чуе от Сесилия нещо по-смислено от тези глупости.
— Сесилия, не забравяй, че тази жена проникна в жилището ми с измама. Честните и добронамерени хора не постъпват така.
— Тя се появи в офиса непосредствено преди Празника на гладните призраци — каза Сесилия, сякаш този факт обясняваше всичко.
Известно време продължиха да се хранят безмълвно.
— Е — каза накрая Франсин, — ще трябва да изчакаме Клей Мънро да я открие. След това ще чуем какво ще ни каже този гладен призрак.
Тази зимна утрин Клей Мънро се бе събудил рано и сега седеше до прозореца и разглеждаше вещите на Сакура Уеда. Вече ги бе огледал десетина пъти, но все още се опитваше да открие нещо.
Тя не притежаваше вещ, по-скъпа от пет долара. Той взе кожената обувка и я разгледа. Стара, но редовно лъскана и с ново токче. Обувката на жена, която не разполага с много пари и използува вещите си дълго. Не приличаше на обувка на опитна престъпница. Захвърли я. Преброи парите. Петнадесет долара и шестдесет цента. Нямаше чекова книжка. Ако това бяха всичките й пари, тази сутрин щеше да гладува. Прешари набързо и останалите неща. Кутия цигари, полупразна. Кибрит. Карта на Ню Йорк, която той разгъна. Адресът на офиса на Франсин Лорънс бе белязан с кръгче, но други обозначения нямаше.
Жената в леглото му се размърда и се събуди. Извърна се към него и той стрелна с поглед гладко оголено рамо.
— Какво правиш? — попита жената сънено.
— Спи, спи — отвърна й Мънро. Бе започнал огледа на козметиката на Сакура Уеда. Огромните му ръце бяха изненадващо чевръсти. Евтини неща. Не разкриваха за Уеда нищо, освен че е бедна. Пукнато огледалце. Парфюм нямаше, вероятно поради безпаричие. И все пак четката за ресане бе запазила слабото ухание на нещо приятно. Опита се да определи миризмата. На жасмин може би. Върху четката бяха останали два дълги лъскави косъма. Взе ги и ги огледа на зимната дневна светлина. Проблясваха изкусително. После ги пусна върху бюрото. Отвинти червилото, и то почти свършило, с приятен, почти неутрален цвят. Близна розовия му край. Неприятен вкус, като на всяко червило. С недоволно лице се опита да отпъди миризмата му.
Момичето в леглото се изкикоти.
— Много си готин. — Бе се извило на една страна и го наблюдаваше, подпряло брадичката си с ръка. — И моята ли чантичка ще претърсиш?
— Не — отвърна Мънро.