— Моите неща са къде-къде по-хубави.
— Майната му — каза Мънро и захвърли чантичката. Бе успял да се сдобие почти с всичко, което Сакура бе носила със себе си, но не и с тефтерче с адреси. Мръсница!
— Коя е тя? Бившото ти гадже ли? — попита жената.
— Спри вече. Работя — отвърна раздразнено Мънро.
Тя се засмя.
— Че много старателно работиш. Ела се гушни при мен и ще ти позволя да близнеш и моето червило.
Погледна я. Бе келнерка в нощен бар. Вчера се бе задържал до късно в него, тъй като след издирването на Сакура Уеда усети желание да изпие три двойни бърбъна. Момичето имаше кожа с цвят на кафе, но бе изправило косата си и я бе боядисало в платинен цвят. Снощи, докато тя флиртуваше с него при поднасянето на напитките, този цвят му се бе сторил много елегантен. Тази сутрин вече не му харесваше.
— След половин час трябва да изляза — намекна дебело той. — Защо не се облечеш?
— Ами закуската? — попита тя и размърда крака.
— Никога не закусвам. Какво ще кажеш да се раздвижим малко?
После отиде да вземе душ. Бе наел просторно таванско помещение в сграда, която все още не бе преградена на апартаменти. Тъй като все още никой, с изключение на него, не се бе заселил в нея, жилището му бе наистина огромно по стандартите на Манхатън. Освен това не го бе препълнил с мебели. Бе едър човек и обичаше да се движи в големи пространства. Жилището бе безупречно чисто, също като казармено помещение. Бе купил диван и маса, които му бяха харесали. Дори и произведение на изкуството — африканска дърворезба. Според него за нея бе платил безсрамно много. Останалата част на мебелировката бе въздух. Нищо не смущаваше прекрасната гледка към река Хъдзън.
Пусна колкото се може по-гореща вода, толкова гореща, колкото можеше да изтърпи. Искаше да отмие от себе си миризмата на платинената блондинка и на нейния скъп парфюм. Водата отскочи от твърдите му мускули. Винаги бе работил безмилостно върху себе си, за да се поддържа в добра физическа форма. За да израснеш в бруклински квартал, обитаван предимно от италианци и поляци, трябва да си силен. Нямаше по-големи братя и макар петте му сестри да бяха ербап момичета, още от четиригодишен му се наложи сам да защитава себе си и малкото си братче Лу. За щастие, порасна бързо и стана силен мъж.
Погледна белега от раната върху широките си гърди. Мястото, където го бе разпрал шрапнелът.
Мънро бе приел това нараняване със същата ожесточена решителност, с която бе подхождал към всички останали предизвикателства в живота. Бе се родил в многочленно бедно семейство, управлявано строго от бащата — униформен полицай — и от по-големите му сестри, също склонни да командуват. Прие нараняването със стискане на зъби и положи усилия да възстанови формата си. Както бяха предсказали военните лекари, далакът, който бяха отстранили, не му липсваше. Започна бързо да се възстановява. Вече не можеше да пробяга осемстотин метра за по-малко от две минути, както преди, но и без това вече бе стар за пистата.
С всеки изминал ден започна да възстановява силите си. Започна да възвръща и увереността във физическите си възможности. В него бяха пробили дупка, но той бързо се оправяше.
Бяха го изпратили във Виетнам още преди 1963 година, много преди победата на комунистите. Бе се оказал един от първите американци в страната и първоначално цялата история му се стори голямо приключение. Докато в Алабама и Мисисипи хората с неговия цвят на кожата трябваше да се пазят от полицейски кучета, пожарникарски маркучи, побои, стрелби и бомби, той бе амбициозен млад офицер, решил да докаже себе си. Бе успял — издигна се до капитанско звание. Тогава Америка бе за него един отдалечен свят. В деня, когато Мартин Лутър Кинг се обърна към множеството по повод годишнината на Линкълн, Мънро газеше из река Меконг и водата му стигаше до мишниците. По „Гласа на Америка“ чу извадки от речта на доктор Кинг, известна като „Имам една мечта“. Мънро никога не бе участвувал в походи в защита на гражданските права, обаче тогава се просълзи, докато откъсваше пиявиците от краката си. Разплака се още веднъж, в деня, когато застреляха Джон Фицджералд Кенеди. Тогава бе под обстрел. Лежеше, притиснал лице в тревата, и в джунглата около него свистяха куршуми от картечница. Тогава усети, че е далеч, много далеч от дома. Главата му постепенно започна да се надува. Преди да се взриви, той бе успял да се влюби силно и неотвратимо в това зелено чудо, Виетнам. Беше градско дете и дотогава не бе виждал красотата на природата. Виетнам проникна във вените му като наркотик. Докато живя в тази страна, успя да види как земята й бе насечена от окопи и бодлива тел, изкормена от набезите на бомбардировачите Б-52, обезлистена с диоксин, обезобразена, унизена и озлочестена по всички възможни начини. Остана с чувството, че са се отнесли така и със самия него.