Тя се намръщи.
— Нима тази нощ не означаваше нищо за теб? Той присви устни.
— Ти майтап ли си правиш?
— Ами всички тези неща, които направи? Те нещо обикновено ли са за теб?
— На това му викат секс.
— В средата, в която съм израсла, такива неща се правят само с хора, които обичаш!
Той усети, че започва да се ядосва.
— Шифон, я по-добре започвай да се обличаш. Нали ме разбра? И свали тази риза, че струва тридесет долара.
Тя смъкна ризата и я хвърли към него. Голите й гърди се замятаха.
— Майната ти!
— Майната ти и на теб.
Тя започна да прибира дрехите си.
— Не виждам защо трябва да се държиш така.
— И това е твое — каза й той и й подхвърли пликчетата й. Взе чиниите, които тя бе сложила на масата, и изсипа яйцата с шунка в кофата за боклук
— Много си гаден — каза сърдито момичето. — Ама наистина. Съзнаваш ли го?
— И ти спомагаш за това — отвърна й той. После изми чиниите и ги сложи да съхнат. — Готова ли си?
Тя мълчаливо се облече. Очите й бяха подпухнали. Мънро й отвори вратата. Гледката на жени във вечерно облекло и с разголен гръб в седем сутринта винаги му бе действувала потискащо. Отново огледа момичето и този път видя, че е съвсем младо, независимо от грима и прическата. За миг изпита съжаление към нея.
— Виж какво, наистина съм много зает… — Опита се да си спомни името й, обаче междувременно отново го бе забравил. — Моля те да ме разбереш, нямам нищо против теб.
— Значи заслужила съм си го.
— Откога работиш в този бар?
— От два месеца — отвърна навъсено момичето.
— В такъв случай време е да разбереш нещо. Щом работиш в бар и някой те покани в дома си след края на работното ти време, възможността да не търси сериозна връзка е много голяма. Нали ме разбираш?
— Възможността до следващата сутрин да не забрави как се казвам също е много голяма.
— Никога няма да забравя колко приятно прекарахме времето си — опита се да бъде любезен той.
— Върви на майната си! — Момичето си тръгна, като тракаше с високите си токчета. Поне нямаше да му се наложи да го закара някъде. Той затвори вратата и внимателно заключи двете брави. През това време момичето напусна както сградата, така и мислите му. Бе готов да тръгне отново по следата.
Сакура трепереше. Беше й зле. Толкова зле, че забрави за гнева си. Бе се лишила от чантичката си, от последните си няколко долара и от една от единствените си два чифта обувки. Изживя загубата с острата тревога, известна единствено на хората, притежаващи твърде малко неща. Съжаляваше повече за обувката, отколкото за чантичката. Можеше да се оправи и с найлонов плик, ако се стигнеше дотам, но единствените й други обувки бяха гуменки.
Загубата на парите бе също болезнена, макар че и без това щяха да й стигнат само за един ден. Гладът се приближи до нея с един ден по-рано, отколкото бе предвидила. Имаше усещането, че някой е откъснал част от нейния защитен малък свят. Никога не се бе чувствувала толкова беззащитна. „Мразя те — каза си, изпълнена с огорчение. — Нищо не исках от теб, а ти ме продаде на враговете ми.“
Доближи се до прозореца и скръсти ръце пред гърдите си. Кожата й настръхна при мисълта, че насмалко щяха да я заловят. Всички тези хора, които видя в приемната, се бяха оказали нейни врагове. Уж безобидното им държане се бе оказало отработеното поведение на статисти, очакващи да започне действието. В чантите си бяха укрили фотоапарати, записващи устройства и портативни радиостанции. Преместването на вазата с карамфили се бе оказало сигнал за кучетата, че плячката им се е появила. Бяха я следили и щяха с положителност да я проследят до дома й, ако не ги бе усетила.
Не бяха отчели обаче остротата на инстинктите й. Нямаше как да знаят, че бе успявала да оцелее в градове, в сравнение с които Ню Йорк бе детска градина. Не можеха дори да си представят в какви места е била и какви неща е правила.
Самата тя обаче също не бе успяла да прецени правилно жената. Не ще и дума, че не очакваше да я посрещне с отворени обятия. Според нея обаче бе напълно основателно жената да я приеме и да я изслуша. Въобще не бе допускала, че към нея ще се отнесат така подло.
Спомни си лицето на чернокожия дявол от метрото и изтръпна. С нея бяха постъпили безжалостно. Франсин Лорънс я бе хвърлила на кучетата, като бе знаела, че те ще я разкъсат на парчета. И че съдбата й ще бъде килията за изтезания и жестоката смърт.
Какво бе направила на тази жена, за да заслужи такова отношение? Спомни си за цветята, които бе занесла в апартамента й. Дали жената се бе сетила, че ги е занесла тя? Но нали нищо не бе откраднала и нищо не бе повредила? Просто бе оставила един анонимен подарък. Вярно, че постъпката й се бе оказала рискована и глупава, но тогава нервите й бяха много напрегнати. Тогава просто трябваше да направи нещо, за да не полудее. Не бе заслужила такова отношение.