— Казах, че нямах предвид такова нещо. Не съм проститутка.
Той я погледна удивено.
— Не съм казал, че си проститутка. Как ти беше името?
— Сакура.
— Нямам пред вид секс, Сакура. Искам да те рисувам.
— Искаш да ти позирам, така ли?
— Стига да ставаш за тази работа. Съблечи се.
Тя не изпитваше към него кой знае какво доверие, но така или иначе, нямаше изход. Трябваше да мисли за пари и за нещата, които могат да се купят с тях. Ако се опиташе да я насили, съвсем близо до нея имаше буркан с ножове за изстъргване на боя. Започна бавно да се съблича. Стефан започна да разбърква кафето, докато наблюдаваше как тя сваля роклята си.
— Свали и бельото — каза й.
Лицето й поруменя. Съблече сутиена и пликчетата си и се опита да укрие срама си някъде дълбоко в себе си.
— Така добре ли е?
— Обърни се — нареди той. Тя се подчини и застана с лице срещу олющената врата.
— Сега се обърни с лице към мен. Тя отново се подчини. Стефан я изучаваше с присвити очи, като човек, който се опитва да разбере дали една монета е истинска, или фалшива. Най-сетне й кимна.
— Можеш да се облечеш. — И й обърна гръб. Изпълнена с унижение и разочарование, но и с облекчение, тя бързо се облече.
— И какво, не искаш ли да ме рисуваш? — попита го тихо, докато закопчаваше ципа си.
— Ще ти плащам по четири долара на час за позиране. Един сеанс продължава три часа. Работата обаче не е постоянна — каза той, след като видя проблясъка на надежда в очите й. — Ще те рисувам само известно време. Може би седмица. След това приключваме и интересът ми се изчерпва. Докато позираш, няма да плащаш наем. Съгласна ли си?
— Да — отвърна тя с треперещ глас.
— Когато обаче престанеш да ме интересуваш, или ще започнеш да си плащаш наема, или ще освободиш стаята. Разбра ли ме?
— Разбрах те. Благодаря ти.
Той наля две чаши кафе и й подаде едната.
— Искаш ли кафе?
— Да, благодаря. — Тя взе чашата и отпи. Стефан никога не се усмихваше. Може би и той като нея бе страдал много. Тя понякога се усмихваше външно, но вътрешно — никога.
Франсин старателно изучаваше снимките на Сакура Уеда.
Клей Мънро й бе обяснил, че има напълно надеждна система, по която може да се определи дали снимките на възрастен човек и на дете принадлежат на едно и също лице, като се съпоставят пропорциите на лицевите черти. Тя обаче нямаше снимки на Рут като дете. По време на бягството си бе изгубила всичко. Всичко без изключение. Когато след време се завърна в Перак, в дома, в който бе живяла с Ейб, установи, че още преди години е бил опожарен. Почернелите му останки вече бяха наполовина погълнати от джунглата. Тогава бе разровила сплъстилата се пепел с надеждата да открие нещо, поне нещичко, което да й напомни живота, от който се бе лишила. Откри само няколко лъжици, изкривени от високата температура.
Бяха й останали само спомени.
Спомените обаче бяха ярки. Не бяха избледнели с годините. В спомените й обаче имаше дете. А на фотографията, която държеше в ръцете си, имаше жена. Ако бе наистина тази, която твърдеше, че е, щеше да е на тридесет години. Наистина, имаше прилика. Жената обаче ползуваше грим. Умело приложен, гримът можеше да подсили или да отслаби една прилика.
Празнотата между тази черно-бяла снимка и образа в главата на Франсин бе толкова голяма, че тя не можеше да я запълни с въображението си. Малкото момиче бе станало девойка, а после жена. Всичко това бе станало, без Франсин да може да го види.
След като откриеше Сакура Уеда, щеше да направи съпоставка на кръвните проби. От тях щеше да се разбере поне дали кръвното им родство въобще е възможно. И нищо повече. Не съществуваше технология, която да може да потвърди, че едно човешко същество е дете на друго човешко същество.
Щеше освен това да съблече Сакура Уеда, да измие грима й, да я разголи и да види дали приликата е все още налице, когато външността вече не се укрива от нищо.
Което е по-важно, щеше да установи дали Уеда разполага със свои снимки от годините, когато е била дете или девойка, още неотдалечила се от възрастта на Рут. Такива снимки, ако съществуваха, можеха да попълнят празнотите по-добре от каквото и да било друго нещо.
Каквото и да й разкажеше тази жена за себе си, щеше да бъде интересно и вероятно трогателно, обаче нямаше да има особена стойност. Поне не и преди Франсин да се сдобие с по-сериозни доказателства. Трогателни истории се измислят лесно. Жената вече бе успяла да омае Сесилия Тан. Вероятно бе превъзходна актриса. От друга страна, Франсин подсъзнателно не желаеше да се срещне с тази жена или дори да я види от страх, че също може да попадне в плен на измамата. Може би, след като я заловяха, Франсин щеше да помоли Клей Мънро да я отведе на сигурно място и да я разпита чрез посредник. Така щяха да постигнат известен напредък преди да й се наложи да се срещне лично с жената. Да, така беше може би най-добре.