Сакура отново отиде до прозореца. Над летището „Ла Гуардия“ с рев премина самолет и сянката му направи огромен черен кръст в стаята. Отчаяното й въображение насмалко не я отведе на борда на самолета, порещ ясните небеса. Само да можеше да излети оттук и да се върне при Луис. И без това се бе задържала тук твърде дълго. Пътуването и самата идея да установи контакт с Франсин Лорънс й се сториха безумие. При този опит бе изчерпала последните си средства и сили, и материални, и душевни. Бе се провалила и сега бе безсилна като умираща на брега риба.
— Можеш да си тръгнеш. Тя се обърна към Стефан.
— Какво?
— Казах, че можеш да си тръгнеш. Приключих.
— Мислех, че искаш да рисуваш още.
— Бях забравил, че трябва да изляза. — Той стана и внимателно сгъна вестника. Бръкна в джоба си и извади пари. Отброи дванадесет долара и й ги подаде. Тя бе позирала не повече от час, обаче взе парите. Не искаше да влиза в спор заради тази внезапна промяна в настроението му. — Довечера тук ли ще си? — попита я.
— Че къде другаде да бъда?
Той измъкна още десет долара и й ги подаде.
— Каза, че можеш да готвиш. Иди купи нещо за вечеря. Тя предпазливо взе парите. Стефан се бе променил внезапно.
— Искаш да сготвя нещо?
— Нали току-що ти го казах?
— Добре. Какво искаш? Риба, пиле, месо?
— Все едно ми е.
— Ядеш ли свинско? Свинското е евтино.
— Все едно ми е — повтори той.
— Кажи ми все пак какво предпочиташ — каза тя, озадачена от тази внезапна промяна.
— Каквото и да е — отсече той. — Все едно ми е. Ще вечеряме заедно. Ако от десетачката остане нещо, задръж го. — И отвори вратата, като все още продължаваше да стиска вестника. Избегна обаче погледа й. Тя усети, че нещо не е наред, но не можа да разбере какво. Разумът й се опита да отгатне скритата опасност.
— Приготвянето на една вечеря не означава, че ще се занимавам с домакинска работа — предупреди го тя сърдито.
Той махна към стълбите.
— Много бързам. Тръгвай.
— Щом казваш.
— Прибери се преди шест. Не обичам да вечерям късно.
— Добре.
При излизането си Сакура стрелна с поглед платното. Стефан бе нарисувал частите на тялото й разчленени. Бе я разфасовал наистина като кокошка в супермаркет.
— Току-що ми се обадиха — каза Клей Мънро. — Човекът е чужденец. Грък или турчин. Стефан Георги. Бил хазаин на Сакура Уеда.
Сърцето на Франсин подскочи.
— Сериозен ли е според теб?
— Описа я много точно. Описа дори татуировките на ръцете й. Твърди, че има татуировки и на други места. По една звезда на всяко бедро.
— Спи ли с нея?
— Каза, че му позирала гола. Художник е. Франсин не скри раздразнението си.
— Къде работи?
— В Южен Бронкс. Каза, че Сакура Уеда е наела стая при него от две седмици. Поиска хиляда долара. Съгласи се на петстотин. Сумата устройва ли ви?
— Ще донеса парите — каза Франсин. Ако й се разминеше само с петстотин долара, можеше да смята, че е извадила късмет. — Тя сега там ли е?
— Ще се прибере в шест. Ще отида да я видя.
— Вземи ме от офиса, Клей. Искам да дойда с теб.
— Не бих ви препоръчал това.
— Защо?
— Защото тя показа, че може да е непредсказуема. Може да започне да се бие. Ще извикам двама полицаи за подкрепление.
— Никаква полиция — отсече тя. — Последния път пипа много грубо.
— Така ли?
— Уплаши я. Тя заради това избяга. Време е да се опитаме да подходим към нея с добро.
— С добро? Госпожо Лорънс, та тя може да скочи през първия прозорец.
— Този път няма да избяга. Искам просто да поговоря с нея. Нищо повече. Ще взема и Сесилия Тан.
— Значи ще бъдем само тримата? Вие, аз и Сесилия Тан?
— Да. Този път няма да има причина да бяга, Клей. А и да се опита, ще я задържиш.
Затвори телефона. Бе довела Господин Ву в офиса и сега той лежеше под бюрото й. Тя се наведе и докосна златистата му козина.
— Сега ще разберем кое е истина и кое не е — прошепна на кученцето. После набра вътрешния телефон и извика Сесилия Тан.
— Да, госпожо?
— Клей я откри. Ще я видим тази вечер.
Валеше силно и над главите им се разнасяха гръмотевици. Мънро слезе от колата, отвори чадъра си и отиде да посрещне Франсин Лорънс и Сесилия Тан, които излизаха от сградата. Отведе ги до елегантната нова кола, която току-що бе купил за фирмата — син кадилак, — и каза:
— Все още не е късно да извикаме полицаите. Казах им да са на разположение.
— И дума да не става — отсече Франсин.
Мънро си зададе въпроса защо самият той не се учудва на този отговор.