— Тя дъщеря ли ви е? — попита той и погледна Франсин с черните си очи.
— Не — отговори тя автоматично.
— В такъв случай нямате право да ми задавате такъв въпрос. — Той приключи рисунката, откъсна я от скицника и я подаде на Франсин. — Въпреки това ще ви отговоря. Не. Не ми направи тази чест. Обаче беше добър модел.
Франсин погледна рисунката. Георги имаше умението на фотограф. Тялото, нарисувано от него, бе съвършено. Бе го оставил обаче без глава.
— Какво друго можете да ми кажете? — попита тя.
— Какво друго ли? — повтори Георги. Погледна тъжно хаоса на пода. — Каза, че е добра готвачка, и изглежда, казваше истината. Освен това пуши много и има лоша кашлица. Май е болна.
— Сериозно болна?
— Да. Мисля, че да.
Франсин знаеше, че няма какво повече да измъкне от Георги, обаче продължи да го разпитва и да го кара да повтаря думите си. Искаше да провери дали в началните си отговори не я е излъгал.
Отидоха в стаята на Сакура. Франсин не очакваше да открие там нищо и се оказа права. В чекмеджетата и по рафтовете нямаше нищо. С изключение на един гребен и на малко евтин грим до умивалника стаята бе празна, сякаш никой не бе живял в нея. Сакура бе имала готовност да напусне във всеки момент. Просто бе взела сака си и си бе тръгнала. Франсин се възхити на ожесточената простота на постъпката й. Някога, много отдавна, и тя бе живяла по този начин.
Когато си тръгна, Георги предложи да й продаде някоя от картините си. Тя отказа.
— Ако имахте неин портрет, можеше да го купя. А това тук са само скици.
— С портрети се занимавам в парка — каза презрително той. — Тук се занимавам с живопис.
Тя сви рамене.
— Не сте се опитвали да нарисувате лицето й и да разкриете характера й. Рисували сте само тялото й. То не ме интересува.
— Тялото й е изключително.
— Навярно може да се каже нещо повече за него.
— Права сте. Смесването на раси винаги е интересно. Казах й го. — Той тихо се засмя и я огледа. — Вие и Сакура сте от една и съща порода. Пожелавам ви успешен лов.
Мънро огледа картините. Георги бе възприемал Сакура като съчетание от кости и плът, не като личност. Това не бяха портрети, но навсякъде в тях се виждаха стегнатите черти на Сакура, скритата й сила, животинската й красота.
Излязоха от сградата. Сесилия Тан плачеше. Мънро така и не разбра дали от шока, или от болката.
— Защо никога не ме слушаш, Франсин? — каза Сесилия. — Защо винаги си толкова самонадеяна?
Франсин все още не можеше да забрави изражението на Сакура, преди да избяга. Дали това бе наистина възможно? Нима такива неща наистина се случваха в този странен живот? Все още не можеше да повярва. Нима Рут се бе превърнала в това: в едно наплашено, странно и бедно момиче?
— А сега какво ще правим, Клей? — попита напрегнато.
Той им отвори вратата на колата и отговори едва след като седна зад кормилото.
— Грешката е моя, госпожо Лорънс. Обаче ще я открия. Обещавам.
Напрегнатият живот на Франсин изведнъж й се стори пуст и тя се опита да се занимава с неща, които да я разсеят и да я отклонят от натрапчивите мисли за Сакура Уеда.
Тази сутрин пристигна новина от Тай Пао. Работниците от нейния завод за електроника за втори пореден ден не се явили на работа. Както и преди няколко седмици, те се бяха включили във вълната на насилие, която за втори път парализираше целия Хонконг.
Научи и нови неща за ексцесиите, извършвани в името на това, което в Китайската народна република бе кръстено „Културна революция“. Прикладът на пушката продължаваше да се стоварва върху всичко, намирисващо на отклонение от правия път. Китай обръщаше гръб на Запада.
Шоковата вълна се усети и в Хонконг, естествено, и демонстрациите временно замразиха икономиката. Франсин, както и много други хора, занимаващи се с бизнес, губеше много пари. Знаеше, че не след дълго всичко ще се успокои. Терорът щеше да утихне, страстите щяха да се успокоят и фабриките отново щяха да заработят.
При все това нещата никога нямаше да бъдат същите. След по-малко от тридесет години, в съответствие с договора от 1898 година, Хонконг трябваше да бъде върнат на Китай. Никой не забравяше това. За западняците тридесет години бяха много време. Бе чувала не един чужденец с насмешка да пренебрегва този въпрос. „Ами ние дотогава няма да сме живи.“
За хората с китайска нагласа на ума обаче тридесет години бяха само миг във времето. Франсин чудесно знаеше, че през 1997 година ще е жива. Разбира се, щеше да бъде на седемдесет и няколко години, сбръчкана бабичка, мразена от всички. Светът тогава щеше да се е променил. Всичко щеше да е различно. Би й било обаче неприятно да види как всичко, което е изградила, се разрушава от червени гвардейци с кафяви униформи.