Отключи чекмеджето на бюрото си и погледна автоматичния пистолет, който държеше вътре. Дълго не откъсна поглед от него. Ако насочеше пистолет срещу нея, тя щеше да разбере, че блъфира. Или трябваше да я застреля, или да се откаже от пистолета. Затвори чекмеджето и го заключи. Когато излизаше, секретарката го попита:
— В колко часа ще се върнете, господин Мънро?
— Когато я открия — отговори той, без да се обръща.
Клей Мънро погледна знамето на Виетконг. Бе в магазинче, посветено на протестите срещу войната. Продаваше най-вече афиши на Хо Ши Мин, отпечатани върху евтина кафява хартия книги, описващи американските зверства, знамена на Фронта за национално освобождение и други предмети, всъщност почти всичките произведени в Тайланд. Надникна в дъното на помещението. Рандолф Прунеда пиеше бира с още няколко души, повечето чернокожи. Виждаха се само едно или две бели лица. Познаваше повечето от тях още от Виетнам. Това бяха хората, които след завръщането си организираха протестни походи, рисуваха афиши и държаха речи. Клей изпитваше двойствени чувства към тях, също както към борците за граждански права от шестдесетте години. Знаеше къде ги боли и че вярват в справедливостта на делото си. Имаше обаче чувството, че живеят в свят, различен от неговия. Знаеше, че никога няма да може да направи това, което правят те.
Усети миризмата на марихуана. Стигна до Рандолф и сложи ръка на рамото му.
— Здравей, Ранди.
Рандолф се извърна на патериците си.
— А, ето те и теб.
— Лично.
Рандолф бе изгубил единия си крак в Ке Сан. Бяха му направили изкуствен, но той така и не свикна с него и предпочиташе алуминиевите патерици. Бе доста дрогиран и очите му бяха кръвясали.
— Пушим си тревица. Искаш ли? Мънро поклати глава.
— По-добре не.
— Можем да отидем на горния етаж. Там си имам запаси. Можем да си вдигнем малко настроението и да си поговорим за старите времена.
— Нямам време, Ранди. Разкажи ми какво знаеш за момичето.
Ранди протегна ръка и потърка палеца и показалеца си.
— Първо парите.
Мънро му даде двеста и петдесетте долара и в дрогирания поглед на Рандолф се появи интерес.
— Значи има мангизи, така ли?
— Кажи ми просто какво знаеш за момичето.
— Закъде си се забързал?
— Бързам, защото съм на работа.
— Работата ти е свързана с момиче? Сигурно много си я закъсал, щом трябва да си плащаш за такива работи.
— Какво знаеш, Рандолф?
Марихуаната и бирата размърдаха мозъчните клетки на Рандолф.
— Щом си готов да дадеш двеста и петдесет, ще дадеш и петстотин. Познах ли?
Търпението на Мънро внезапно се изчерпа и той стисна силно ръката на Рандолф. Сакатият подскочи от болка и изстена:
— Недей така бе, човек!
Един-двама души ги погледнаха, но никой не каза нищо.
Мънро с усилие на волята пусна костеливата ръка на Рандолф и изръмжа:
— Кажи какво си чул.
— На ъгъла при Бронкс и Бръкнър има сгради, подлежащи на събаряне, където се събират пияници — каза сърдито Рандолф. — Някой е видял там момиче, наполовина китайка. Крие се от нещо. Има татуировки на ръцете.
Гневът на Клей се бе уталожил. Рандолф разтриваше ръката си. Мънро се почувствува неловко, но вече бе късно да се извинява. Извади още една петдесетдоларова банкнота.
— Благодаря ти, Ранди.
И излезе, без да обръща внимание на псувните на Рандолф.
В мислите си продължаваше да е в уличката, където бе проявил излишна самоувереност. Спомни си малката твърда пета, която го ритна в гърдите. Клей Мънро, удостоен с ордена „Пурпурно сърце“ и частен детектив, бе проснат на паважа от четиридесеткилограмова китайска женичка.
Този път щеше да се отнесе с нея като с улична котка, каквато всъщност си беше. Помисли си какво ли прави сега. Самотна и безпарична. Сигурно отблъсваше пияниците. Продължаваше да вали. Това беше добре — щеше да я успокои. Той паркира пред един железарски магазин и слезе от колата.
Сградите в тази част на града бяха стари. Прозорците бяха счупени или заковани с шперплат. Оградите, с бодлива тел или счупено стъкло отгоре, бяха покрити с рисунки. Нямаше как да не си спомни за Виетнам, докато вървеше под дъжда. Безброй пъти бе прекосявал оризища и джунгли точно по този начин. Погледът му търсеше знаци, издаващи наличието на минни полета, засади и вражески сили. Всяко шосе, всяко село и всяко оризище можеха да крият смърт. Често не знаеха какво трябва да търсят. Информацията, с която разполагаха, се оказваше невярна, картите — неточни, прогнозите за времето — също. Единственото чувство, което ги обземаше тогава, бе убийствен страх.