Стигна края на улицата. Пред него имаше покрити с мъгла тресавища, които се спускаха към река Бронкс. Строителните компании се бяха заели с работа. Три сгради вече бяха съборени и превърнати в развалини. На голяма табела, редом със схемите, се обясняваше какво ще се строи. Той дори не я погледна. Първите жълти машини бяха пристигнали и бяха подредени в редица. Охраняваше ги самотен пазач, скрит в будка. Мънро продължи пътя си и отмина първата площ, покрита с развалини и влажна пръст.
Разбира се, тя си имаше някакъв план. Човек, който живее непрестанно с готов сак и е готов да изчезне за три секунди, винаги си има план къде да отиде, дори и планът да е отчаян. Сигурно още преди да се засели при Георги вече си бе набелязала следващото убежище.
Студът хапеше гърдите му. Следващият терен бе хлътнал в центъра и там се бе събрала дъждовна вода. Приличаше на бомбен кратер. Сградите от другата страна на реката се отразяваха, обърнати наопаки, в трептящата вода.
Върху третия терен все още стърчеше самотна триетажна сграда. Сякаш бе готова да се срути във всеки момент сега, когато вече ги нямаше съседните постройки, които я поддържаха. Вандалите вече я бяха посетили и не бе останал нито един здрав прозорец. Когато я наближи, Мънро усети миризмата на огън и човешки изпражнения. Над главата му минаваше шосето за Бръкнър. Без никакво съмнение сградата бе именно тази.
Мънро я обиколи и я огледа. Там, където преди бе имало други сгради, стърчаха само тръби и железа. Наподобяваха изгнили кости. Нямаше признаци на живот. Наемателите отдавна бяха напуснали. Миризмата обаче нямаше как да се сбърка. Имаше само една врата. Заключена. Той я изби с рамо и залитна навътре. Неочаквано го лъхна топла вълна — воня на немити и просмукани от алкохол човешки тела. Някогашните наематели си бяха отишли, но други хора бяха заели тяхното място. В центъра на помещението гореше печка за дърва. Десетина души бяха налягали около нея, увити в спални чували или парцали. Човешки развалини се бяха промъкнали в обречената сграда и я бяха превърнали в свой дом. Две-три чорлави глави се надигнаха да огледат пришълеца.
— Какво търсиш тук, по дяволите? — попита прегракнало някой. Гласът му издаваше едновременно страх и гняв.
— Сакура Уеда. Къде е?
Тук няма Сакура — отвърна прегракналият глас. Мънро тръгна към следващата врата. По пода се валяше всякакъв боклук. Той се препъна в купчина парцали, която може би беше нечие легло, и усети как нещо в парцалите се размърдва.
Неколцина от спящите започнаха да стават.
— Вратата е разбита! — чу се разтревожен глас. — Кой го е направил?
— Ти кой си? — Нечия ръка улови палтото на Мънро и го задърпа. — Ченге ли си? Чий хуй търсиш тук?
Мънро блъсна ръката.
— Къде е китайката?
— Тук няма китайки. Разкарай си шибания задник оттук.
Размърдаха се още хора. Един огромен като мечка мъж стана, подритна счупената врата и попита:
— Защо направи това? Сега ще ни измръзнат задниците.
— Търся една жена. С китайски черти.
— Махай се, че ще ти прережа гърлото! — Огромният брадат мъж стискаше счупена бутилка. Мънро зачака, без да помръдва. Огънят в очите на мечкоподобния мъж угасна, той захвърли бутилката и се върна в бърлогата си.
Мънро влезе в съседната стая. Вонята тук бе ужасяваща. Стаята бе общата кухня. Навсякъде гниеше храна, открадната или събирана от кофи за боклук. Няколко плъха се разбягаха при влизането му. Мънро не завиждаше на полицаите, които скоро щяха да бъдат изпратени тук, за да прогонят тази колония бездомници.
Излезе на стълбището. По стълбите имаше боклуци и прах. И следи от стъпки. Той спря. Някои от следите бяха достатъчно малки, за да са на Сакура.
Започна да се изкачва по стълбите, като гледаше предпазливо нагоре. Следващата площадка бе затрупана със счупени клозетни чинии, умивалници и вани. Това равнище изглеждаше необитаемо. Тук студът бе вледеняващ и през разбитите прозорци влизаше дъжд. Явно обитателите се бяха сгушили долу, на топло.
— Дявол! — внезапно изкрещя лудешки глас до ухото му.
Мънро се стресна и отскочи.
— Махай се, дяволе! — закрещя гласът.
Мънро се вгледа в ъгъла. Някакъв парцалив безумец се бе свил там. Очите му светеха над черната му брада. Върху челото си бе начертал с въглен нещо като петолъчка. Той заплаши Мънро с костеливия си пръст и викна:
— Черен дявол!
— Момичето тук ли е?
— Прибирай се в пъкъла! — закрещя човекът.
Мънро бавно се оттегли. Вървеше заднишком — не искаше да остава с гръб към лудия. Той продължаваше да му крещи, че е дявол, и да го призовава да се прибере в пъкъла. От Сакура нямаше и следа. Когато обаче погледна стъпалата, водещи към следващия етаж, видя стъпки само от един човек. Малки стъпки.