Чу зад себе си шум и за миг се извърна. Безумецът се бе качил по стълбите и ги гледаше. Очите му блестяха.
— Върни се там, откъдето си дошъл — нареди му Мънро, оказал се в плен между двама смахнати.
— Ти се върни там, откъдето си дошъл — изсъска в отговор лудият. — Черният дявол да се прибира в пъкъла, а белият ангел да се възнесе към небесата. — Видя ножа в ръцете на Сакура и се усмихна. — Тя ще ти види сметката, дяволе!
Мънро грабна парче мазилка и го замери в гърдите. Безумецът промърмори нещо и заслиза по стълбите. Мънро пак се обърна към Сакура и попита:
— Не смяташ ли, че съседът ти е доста странен? Доближи се още повече до нея, почти в обсега на ножа й. Миглите й бяха много дълги. Устата й наподобяваше цвете от джунглата, може би орхидея. Бе я преследвал с мрачна решителност дни наред, а сега имаше странното усещане, че близостта до нея е странна привилегия, все едно да наблюдаваш рядко животно. Въпреки ножа й започна да изпитва съжаление към нея. Забеляза, че цялото й тяло се тресе.
— Виж, Сакура, ти просто нямаш изход. Мога да сляза долу и да извикам подкрепления. Разбираш ли ме? Няма къде да избягаш.
— Махай се.
Върхът на ножа спря да се движи. След две секунди щеше да му се наложи да се бори за живота си.
— Чуй ме, Сакура, аз съм единственият, който може да ти помогне. Нямаш пукната пара, нямаш къде да отидеш и те е страх от всички и от всичко. Не бива да оставаш тук. Булдозерите ще дойдат всеки момент, а и не се знае дали онези хора от долния етаж преди това няма да те изядат жива. Имай ми доверие.
Ножът помръдна към него като стоманен език.
— Махай се!
Той се отдръпна. Внезапно предположи, че тя може би е участвувала в бойни действия. Някои млади хора имаха точно такъв вид, когато се завръщаха от битка. Може би бе получила специално обучение.
— Довери ми се, Сакура. Искам да ти помогна.
Тя внезапно се хвърли срещу него с бързина, каквато не бе подозирал. Той инстинктивно я хвана за колана на джинсите и повдигна стройното й тяло. Чу как острието изсвистя покрай ухото му. Захвърли я встрани, но не с всички сили, защото се боеше да не падне върху ножа си. Тя се претърколи, без да губи равновесие и без да изпуска оръжието си.
— Виж, Сакура, писна ми вече. Следващия път ще те заболи. Имаш само една възможност, и тя е да дойдеш с мен. Не можеш да останеш повече тук. Ще се разболееш. Ти си жилава и умна, но все пак си човешко същество. Една разрушена сграда в Бронкс не е мястото, където трябва да живееш. Ела с мен и ти се кълна, че ще се държа честно с теб. Ти без това нямаш избор. Ще трябва да приемеш предложението ми. Освен ако не си се побъркала.
Истината бе, че в момента Сакура не беше с всичкия си. Треската бе засегнала мисловните й способности. От преспиването в тази замръзнала развалина й бе станало още по-зле. И точно сега, в този критичен момент, тя започна да става жертва на халюцинации.
Докато черният дявол й крещеше, зад него се появи Роже. Усмихна й се над рамото на черния дявол и това я ужаси, защото с друга част на разума си тя знаеше, че Роже отдавна е мъртъв. Роже въобще не се движеше. Главата му бе поставена върху тялото на огнена змия, а очите му бяха от камък. Тя потрепна и му даде знак да си ходи.
На кого обаче можеше да разчита?
„Можеш да разчиташ само на мен“ — изсъска Роже. Тя отскочи, но той започна да я преследва с огненото си змийско тяло. Мъртвите му каменни очи й се присмиваха. „Можеш да разчиташ само на мен.“ Тя направи крачка назад и се препъна.
„Убий го, малката — изсъска Роже. Смехът му също бе огнен. — Убий го с ножа, който ти дадох. Аз ще се погрижа за теб. Аз ще бъда до теб.“
Тя вече не бе в Ню Йорк, а в Лаос, в Долината на Глинените гърнета. Времето беше сухо и студено. Във всеки момент можеха да дойдат самолетите Б-52 и да обсипят долината с разрушение. Земята щеше да се разтрепери като човек, комуто нанасят побой.
Обзе я ужас. Тя не биваше да умира тук, в това ужасно място. Трябваше да си пробие път, както бе правила неведнъж.
Насочи ножа към сърцето на черния дявол и му каза:
— Ти си рей-бан.
— Не съм — отвърна черният дявол. — Не знам от какво те е страх, Сакура, но трябва да ми имаш доверие.
Тя затвори очи, за да не вижда Роже.
— Остави ме на мира — каза на Роже. — Моля те.
— Изглеждаш ужасно, Сакура. Дай ми ножа. Тялото й направи автоматично движение, неподвластно на волята й. Не усещаше краката си, но знаеше, че я водят към черния дявол. Опита се да го промуши с ножа на Роже, но тялото й вече бе отслабнало. Дяволът я стисна за китката и й взе ножа. Ръката му я хвана за гърлото и започна да я души. Тя отвори очи. Роже бе все още тук. Лицето му се бе превърнало в змийска глава, обгърната от пламъци, обаче продължаваше да й се усмихва. Около него започнаха да се събират други създания, направени от пламъци. Тя чу звука на пламъците, разгаряни от вятъра, и се опита да каже нещо, но бе останала почти без глас. Ръката на дявола докосна челото й.