— Господи, та ти изгаряш от треска!
Тя отмести поглед от пламтящите същества и погледна черния дявол в лицето. Не бе виждала много черни мъже в живота си. Лицето на този дявол бе полирана маска, изваяна от дивак. Очите му бяха с кехлибарен цвят, тъмни и пронизващи.
Без да отмества поглед от очите му, тя му протегна ръка. Пръстите му се преплетоха с нейните и силно ги стиснаха.
— Ти рей-бан ли си?
— Не, Сакура. — Гласът на мъжа бе гърлен. — Не знам какво имаш предвид, но не съм рей-бан.
— Страх ме е.
— Всичко е наред, Сакура. Ще се махнем оттук.
Тя обаче не бе в състояние да направи и крачка. Устата й се напълни с нещо топло и солено. Знаеше какво е. Задави се и го изплю.
Кръвта, която потече от устата й, беше като блестяща червена панделка, която нямаше край. И се разля по гърдите й и по земята.
Видя как черният дявол се ококори и зяпна от удивление.
После краката й омекнаха, светлината изчезна и тя потъна в мрака.
Франсин си мислеше за Клайв Нейпиър.
Беше на сегашната възраст на Сакура Уеда, когато реши да се отърве от остатъците от чувствата си. Загубата на Рут и другите й страдания я отдалечиха от другите хора и я откъснаха от обикновените неща. Любовта й към Клайв, последното нещо, което бе останало у нея от женски чувства, бе умряла по време на изтощителните следвоенни години.
Единствената й надежда бе да успее да открие Рут жива. Тази надежда обаче така и не се увенча с успех. Франсин осъзна, че надеждата е мъчителна болест, която изоставя жертвите си едва в момента, когато те се превърнат в сива пепел. За да се защити, тя се освободи от чувствата си и се отказа от надеждата. Прие, че Рут е мъртва. Отдалечи Клайв от себе си. След това насочи вниманието си към неодухотворени неща: пари, вещи, труд. Бе готова да поглези кученцето Господин Ву, но само защото то не бе човешко същество. Бе се превърнала в „нухуан“, в императрица. В жена, която всява страх и покорство, но никога любов и разбиране. Сама се бе обрекла да живее в мястото, което хората от племето ибо наричаха Сабайон, земята на мъртвите.
Сега я канеха да напусне това място. Същинският въпрос може би не бе дали Сакура наистина е нейна дъщеря, или не. Въпросът бе дали щеше да й е по силите да понесе пробуждането.
През цялото време бе изпитвала чувство за вина към Клайв. Бяха пътували заедно от Сингапур до Борнео. Заедно бяха прекосили Борнео пешком. След войната той бе пожелал да остане при нея. В известен смисъл тя го бе използувала. Когато й бе необходим, винаги бе до нея. Без него тя нямаше да успее да оцелее. После обаче го заряза. Дали от нейна страна това бе проява на хладна пресметливост? Или може би все още го обичаше? Така, както никога не бе преставала да обича Рут?
На вратата се почука и Джулия Ло въведе Клей Мънро.
— Намерих я — каза той.
— Къде е? — попита тя. Клей изглеждаше измъчен. Очите й внезапно забелязаха кървавите петна по сакото му. Сърцето й се сви. — За Бога, Клей, да не е мъртва?
— Не. Болна е. От туберкулоза.
— Туберкулоза?
— Храчи кръв. Докторът иска веднага да я настани в болница. Исках обаче първо да я видите вие.
— Къде е сега?
— В апартамента ми. Спи. Докторът й даде лекарство, което да й свали температурата поне малко. Направо изпадна в безсъзнание. При нея е една от сестрите ми. Госпожо Лорънс, добре ли сте?
Франсин кимна и попита шепнешком:
— Можеш ли да ме заведеш при нея?
— Нали затова съм дошъл.
Мънро подкара колата по мокрите улици. Обясни й как издирвал Сакура четири дни и как я открил полузамръзнала и трескава. Разказа й как се опитала да го сплаши с нож, а после внезапно започнала да храчи кръв и изгубила съзнание.
А после бълнувала. Споменала Лаос, огнени змии, някакъв мъж на име Джай Хан и рей-банове, които я преследвали.
След пристигането на доктора се успокоила. Докторът я разпитал и тя му казала от какво е болна. Белодробна туберкулоза,
— Свършил си превъзходна работа — каза механично Франсин. — Никога няма да забравя това, Клей.
Стигнаха до апартамента на Мънро. Отвори им хубава чернокожа жена, явно сестра му.
— Не е необходимо да пазите тишина — каза тя. — Докторът каза, че ще минат часове, докато дойде в съзнание.