— Мислех си, че дъждовете ще настъпят чак след две седмици.
Нервите й бяха изопнати. Полетът бе истински кошмар. Присъствието на Клайв я караше да се чувствува напрегната. Повторното идване в Борнео бе почти непоносимо. Трябваше да положи усилия, за да започне разговор за причината, която ги бе събрала тук.
— Коя е тази жена? — попита тя с напрегнат глас.
— А, да. Казвала се Анах. Живее в селце на каяните, обаче е от племето ибо. Била от селото на Нендак. По време на японското нападение била наръгана с щик, но оцеляла, тъй като се престорила на мъртва. След като японците си заминали, успяла да изпълзи от селото и да намери помощ.
— Ние вече се срещнахме с всички оцелели — каза тя.
— Сто пъти ни беше казано, че никой друг не е успял да се измъкне.
— Знам. Обаче не можем да си позволим да пренебрегнем тази възможност. Ако е била там, може и да е видяла нещо. Може и да знае нещо.
Франсин скръсти ръце пред гърдите си и потрепери. Новината за съществуването на още един човек, оцелял от клането, я бе довела тук. Така, както рибарската кука, забила се в устата на риба, неизбежно я води към брега. От болката, която й причини тази кука, й прилоша.
Независимо от мусона животът продължаваше и улиците бяха пълни с хора. Пазарът бе оживен и плодовете и зеленчуците, измити от дъжда, блестяха. Неколцина търговци се бяха сгушили под импровизирани навеси. Всички останали просто се примиряваха с пороя. Франсин се почувствува смазана от непрестанния дъжд, от джунглата, от цялата потискаща обстановка. Мечтаеше да се завърне в Хонконг, където животът й беше ясен и познат.
— Очевидно е имала роднини сред каяните — продължи Клайв. — Останала е да живее при тях, дълбоко в джунглата. Съвсем доскоро никой не е знаел, че е там. Според мен, Франсин, това е един много обещаващ шанс.
— Обещаващ? — повтори тя с огорчение.
— Интересен — поправи се той, докато наблюдаваше безупречния й профил.
„Всичко това вече ми омръзна — помисли си тя. — Наистина ми омръзна.“
— Бизнесът ти върви добре, ако съдя по начина, по който си облечена — каза той.
— Какво?
— Много си се издокарала.
— Какво искаш да кажеш? — сопна му се тя. Той се усмихна.
— Ами че дори и в такава обстановка си успяла да си напазаруваш дрехи. Италиански обувки, френски куфари. — Той отмести кичур черна коса от челото си, докато продължаваше да я изучава. Лицето му бе силно загоряло. — Скъпи бижута, скъпа прическа. Това не е съвсем в твоя стил.
— А какъв е моят стил според теб, Клайв? — сряза го тя. — Как трябва да се обличам? С парцали и с тръстикова шапка ли?
— Изглеждаш чудесно, мила. Нищо друго не исках да кажа. Не ми се сърди.
— Дразни ме наглостта ти — отвърна му тя. — Непоносим си. Смяташ, че винаги можеш да си позволяваш да казваш това, което мислиш.
Той не пожела да отвръща на нейната войнственост.
— Просто си уморена.
— Така или иначе, това е стилът, който бях принудена да възприема — каза тя тихо. — Не съм го избирала аз.
Той докосна ръката й.
— Страшно си красива и се извинявам, ако съм те обидил с нещо.
Тя хвърли поглед върху силната кафява ръка, която бе стиснала нейната, и отдръпна своята.
— Смяташ, че след като си ме виждал облечена в парцали, не бива да си позволявам да се обличам изискано, така ли?
— Вече ти казах, че изглеждаш чудесно.
— Европейската мода не ми подхожда. Аз съм си ниска и трътлеста китайка и европейските дрехи ми стоят смешно. Отдавна забелязах това, Клайв.
— Защо така бързо сменяш гнева със сантименталност? Мила моя, та ти не си китайка, още по-малко пък си трътлеста.
— Но не съм европейка и не съм висока.
— Както винаги, истината трябва да се търси някъде по средата.
Не си казаха нищо повече. Таксито ги откара до бунгалото, което наемаха винаги — до кея на Пангкалан Бату. Близостта до реката бе удобна. Реката бе артерията, по която щяха да навлязат дълбоко в джунглата. И дълбоко в чувствата, които според Франсин можеха да доведат до нейната гибел.
Още през 1945 година, непосредствено след края на войната, тя бе посещавала Саравак много пъти. Понякога оставаше на острова цели седмици. Обикаляше най-различни селища, опитвайки се да научи нещо за съселяните на Нендак. И за Рут. Навсякъде получаваше едни и същи отговори. Японците дошли в селото с щикове и куршуми. От селяните оцелели само шепа хора и вятърът ги развял в най-различни посоки. С мъчителни усилия Франсин и Клайв успяха да издирят всички оцелели. Нито един от тях не си спомняше да е видял Рут да е успяла да избяга. Както й обясниха, децата били най-лесни за убиване. Тъй като не знаели, че трябва да бягат, се свили до труповете на мъртвите си родители и били изтребени до крак. Нямаше други оцелели. Нямаше как да има други оцелели. Единственото, на което започна да се надява Франсин, бе да чуе, че Рут е умряла от дизентерия преди идването на японците.