През първите няколко години след войната Клайв не винаги успяваше да я придружи. Бе й се наложило да претърсва джунглата сама. Бе изпратила съгледвачи, които да претърсят най-гъстите гори, да проверят най-високите върхове. Нерядко бе рискувала живота си, тъй като й се бе случвало да попада в райони, където действуваха комунистическите въстаници. Когато през 1948 година бе обявено извънредно положение, върху пътуванията на граждански лица бяха наложени ограничения и издирването стана почти невъзможно. Тя продължи усилията си с помощта на Червения кръст и на други организации, занимаващи се със защитата на бежанците. Никъде не откри Рут. Дойде 1954 година, а тя не бе успяла да открие Рут. „Никога няма да я намеря — рече си. — Трябва да се примиря с този факт, или надеждата ми ще ме разруши.“
Изглежда, неволно бе издала някакъв звук, защото Клайв се обърна към нея загрижено.
— Франсин, добре ли си? Не плачи, мила! — Притисна я към себе си. — Полетът от Сингапур сигурно наистина е бил ужасен.
— Не мога да се занимавам повече с това — отвърна тя с разтреперан глас. — Клайв, оттогава минаха повече от десет години.
— Може би този път ще научим истината, мила — тихо каза той.
Тя го отблъсна.
— Истината отдавна ни е известна. Защо продължаваме да се занимаваме с това, Клайв? С каква цел?
— Не съм изгубил надежда.
— Наистина ли вярваш, че ще я открием? — каза тя гневно. — Че са я отгледали вълци в гората? Че ще я видим как скача по дърветата с венец от цветя в косите?
— Не говори така. Не ни лишавай от надежда.
— Надеждата е мъчителна. Ти никога няма да разбереш това, Клайв. За теб това занимание се превърна в интересно хоби. За мен то е нещо съвсем различно.
— На твое място не бих употребил думата „хоби“.
— По този начин ти ме държиш като с въдица.
— Въдица?
— Да, за да можеш да ме задържиш. — Тя го стрелна с пламтящ поглед. — За да ме държиш привързана към себе си, независимо дали това ми е приятно, или не. Само се самозалъгваме, Клайв. И аз го знам, и ти го знаеш.
— Как да те разбирам? Че според теб съм измислил историята за Анах? — попита той тихо.
— Винаги може да се открие нещо. Някой оцелял, някой гроб, някоя история или легенда. Винаги. Всяка година в джунглата ще се разчуе някое ново и ужасно нещо и двамата с теб ще се почувствуваме принудени да го изясним. По този начин ще можеш да се храниш с моята плът, докогато си искаш. Освен ако самата аз не реша да сложа край на всичко това.
Изражението му се бе променило.
— Нямах представа, че можеш да изпитваш такива чувства.
— Наистина ли?
— Наистина. Все още вярвам, че можем да научим истината за съдбата на Рут. Мислех си, че и ти разсъждаваш по този начин. — Тя се отдръпна и той стисна ръката й. — Франсин, обичам те и винаги ще те обичам. Никога обаче не бих си позволил да те докарам в Борнео само за да ти се натрапвам. Ако не желаеш да ме виждаш повече…
— Клайв, не забелязваш ли, че това е единственото място, където вече се срещаме?
Той не й отговори. Спомни си за едно свое пътуване през миналата година до Хонконг. Бе се опитал да се срещне с Франсин в офиса й. След като го накараха да чака час и половина, му съобщиха, че е много заета и не може да го приеме. Потърси я у дома й, но любезни слуги му съобщиха, че госпожата не приема никого. На следващия ден го уведомиха, че отлетяла в Банкок по бизнесдела и щяла да се върне след много дни. Той се прибра в Австралия с чувството, че са го унизили.
— За предпочитане е да сме искрени — каза той най-сетне. — Бе редно по-рано да ми кажеш това.
— Казвам ти го от много години, но ти не ми обръщаш внимание.
Той въздъхна и се отдръпна от нея.
— Изглежда, съм бил много несхватлив.
— Всичко това ме разкъсва на две. — Франсин едва успяваше да сдържи сълзите си. — Не мога да бъда двама души едновременно. Мога да бъда само един човек.
Така и не й стана ясно дали той схвана смисъла на тези думи.
Бунгалото бе красиво, но занемарено, остатък от колониалните времена на белите господари. Бе разположено зад Квадратната кула и имаше изглед към кея за лодки на Сунгей Саравак, широка зелена река. Домът бе потегнат старателно в очакване на тяхното посещение, но мусоните вече си бяха казали своето. На местата, откъдето проникваше вода, се бе образувала зелена плесен, а помещенията воняха на разпадащ се гипс, от което на Франсин й се догади. Освен това самата обстановка й припомни всичките им предишни посещения в тази къща. Посещения, изпълнени с ужас. По нейно искане при последните си няколко идвания се бяха настанили в отделни стаи. Както винаги, тя зае стаята с балкона, която гледаше към реката. Клайв се настани в задната стая от другия край на къщата, с изглед към тропическата градина. Франсин отвори куфарите си и, както предполагаше, установи, че всичките й дрехи са мокри. Впрочем това нямаше значение — отсега нататък те никога нямаше да бъдат сухи. Франсин облече проста бяла рокля и изми грима от лицето си.