В столовата, под бавно въртящ се вентилатор, ги очакваше сервиран обяд. Независимо от убийствената горещина в камината бе запален огън — смел опит да се прогони влагата. Миризмата на едва тлеещите мокри цепеници бе противна. Франсин така или иначе не изпита особен апетит от гледката на кърито и ориза, замръзнали в чинията й. Двамата с Клайв седнаха един срещу друг и едва докоснаха храната. Разговор не се получи. Макар и да бяха свикнали с мусоните, горещината и влагата бяха убийствени, изпразваха дробовете им от въздух и покриваха телата им с лепкава пот. След обяда се преместиха в хола. Простираше се по цялото протежение на къщата. Бе грамаден и с висок таван, поддържан от покрити с гипс колони. Помещението не се бе променило от миналия век. Мебелировката се състоеше от най-различни канапета и кресла и от столове, изплетени от тръстика. Щорите бяха спуснати, за да ги защитят от най-неприятните последици от мусона, и поради това помещението тънеше в зеленикав сумрак, сякаш всичко в него плуваше в топли тропически води. Отгоре на всичко плътният влажен въздух почти не можеше да се диша.
— Как си? — попита най-сетне Клайв. Тонът му бе станал официален още в момента, когато Франсин му бе наговорила всички страшни неща в таксито. Тя бе легнала на един диван и бялата й рокля се бе отпуснала свободно около тялото й.
— Добре съм — каза тя. Бе закрила лицето си с ръка. Очите я боляха. Болеше я и сърцето. С уморено движение отмести ръката си и погледна Клайв. Той разглеждаше карта на Саравак, разгъната върху коленете му. — Къде се намира тази местност? — попита тя.
— Ако съм разбрал добре, на два дни път нагоре по реката. Ако не извадим късмет, ще продължим нагоре и ще питаме. Селото се казва Румах Булан.
— Бата познава ли тези хора?
— Чувал е за тях. Те живеят до отдалечен приток на реката и не общуват много с външния свят.
— След тези дъждове реките ще станат непроходими.
— Според Бата повечето бързеи все още могат да бъдат преодолени. — Клайв я погледна. — Ти не искаш ли да дойдеш?
— Не — отсече тя. — Не искам.
— Изтощена си — каза той, сякаш се опитваше да я извини. — Изглежда, много се преуморяваш в Хонконг.
— Нищо ми няма.
На тавана се въртяха два вентилатора. Единият бавно, другият малко по-бързо. Гущерчета гекони пълзяха по стените и ловяха насекоми. Отвън се разнасяше гръмотевичен тътен.
Клайв продължи разговора все така непринудено.
— Днес направо ме смая. Когато те видях под дъжда, ми се стори съвсем друга жена.
— Бях полуудавена.
— Нямах предвид това. Нито пък дрехите ти. Думата ми е за движенията ти, за израза ти. Изглеждаш много целенасочена, Франсин. Вниманието ти вече е отклонено в друга посока.
— Към бъдещето — отвърна спокойно тя. — Вече гледам към бъдещето, Клайв. Не мога да живея само с миналото.
— Прекрасно те разбирам — отвърна той. — И естествено, в това бъдеще няма място за мен. Тази сутрин съвсем ясно ми даде да го разбера.
Тонът му предизвика у нея нещо, подобно на жалост.
— Винаги ще бъдеш част от мен.
— Част от миналото ти.
— Да — отвърна тя, като не избегна погледа му. — Част от миналото ми.
— Чух, че бизнесът ти върви добре.
— Така е.
— И че забогатяваш.
— И ти ставаш по-богат, Клайв, но аз не те осъждам за това.
— И аз не те осъждам — отвърна той сухо. — Какво лошо има в това да обичаш парите?
— Стремя се към нещо повече от пари.
— Все още ли продължаваш да разгръщаш бизнеса си?
— Ще отворя фабрика — каза тя.
— Твоя собствена фабрика? — Той не скри изненадата си. — Наистина ли е необходимо?
— Продажбите сами по себе си вече не ме удовлетворяват. Изпитвам желание да произвеждам.
Той не отклони от нея въпросителния си поглед.
— Една фабрика е огромна отговорност, Франсин. Откъде ще намериш капитали?
— Това не е твоя работа — отвърна му сопнато тя.
— Защо не потърси помощ от мен?
— Защото не ми е нужна.
— Има ли кой да те финансира?
— Хората ми имат доверие. Той се намръщи.
— Да не би да си се свързала с мафията? Тя му отвърна с изпепеляващ поглед.