— Не съм глупачка. Подкрепи ме хонконгската банка. Сигурно си чувал за нея.
— Щом тя е решила да те кредитира, значи нещата ти вървят добре — каза той. — Къде ще построиш фабриката?
— В Цим Ша Цуй.
— Закупи ли земя?
— Още преди две години направих заявка за земя. Вече е моя. Вече я оградих. Строителството ще отнеме седем месеца.
— Само седем месеца?
— Това е малка фабрика за електроника, не е Версай — отвърна тя и го погледна. Той се бе намръщил. — Защо ме гледаш така?
— Чудех се дали не изневеряваш на собствената си същност.
— Да изневерявам на същността си? — Този път тя наистина се ядоса. Толкова силно, че това въобще не пролича нито в гласа й, нито в изражението й. — Проблемът ти, Клайв, е, че никога не си познавал моята същност.
Сърцето й се бе свило на топка. Човекът срещу нея й се стори съвсем чужд. Отчуждението, започнало още преди години, вече бе стигнало крайната си точка. „Да не би да си се свързала с мафията?“ Все още я възприемаше като селянка от Ипо, невежа и примитивна. Не бе успял да схване, че тя се бе променила, че и сега се променяше. Ето, тя току-що бе издраскала самодоволното му лице, а той просто бе избърсал кръвта и се бе усмихнал снизходително.
Клайв не й отговори веднага.
— Може би си права — каза най-сетне разсеяно. — Знаех само как да те обичам и това ми се бе струваше достатъчно.
— Не е достатъчно — отвърна му тя ожесточено.
Той не й отговори и отново се зае с картата. Франсин лежеше и се чувствуваше празна. Гръмотевиците продължаваха да разтърсват небето.
Следобеда се срещнаха с Бата, лодкаря, който щеше да ги откара нагоре по реката. Бе набит татуиран каянец над петдесетте — с него бяха направили много подобни пътешествия. След Кучин щяха да зависят изцяло от него. Той щеше не само да ги превежда през бързеи и мочурища, но и да им осигурява и храна. Щяха да вземат единствено ориз и сол. Бата трябваше да има грижата за всичко останало. Както винаги, той ги успокои, като им каза, че реките не били още толкова пълноводни, че да представляват опасност. Наведе се над картата на Клайв и каза, че му се струвало, че май познава района.
Дъждът продължи да вали през целия следобед. Вечерята бе повторение на обяда. Франсин и Клайв мълчаливо се заеха с вкусното, но обгарящо гърлото къри. Обслужи ги неуверено слуга от племето ибо.
След вечерята се подготвиха за пътуването. Тя реши да остави дрехите и бижутата си от Хонконг в Кучин, където кражбата бе все още непознато явление. Реши да тръгне на път с малка брезентова торба с три ката памучни дрехи, малка аптечка и почти нищо друго.
Клайв почука на вратата и тя каза:
— Влез.
Той влезе с малко бяло пакетче в ръка.
— Този път сети ли се да вземеш хинин?
— Не, пак забравих.
— Взех един и за теб. Заповядай.
Тя кимна, отиде до умивалника и глътна едно от хапчетата. В джунглата маларията бе постоянна заплаха, но Франсин все забравяше да си взима хинин.
Клайв видя очите й в огледалото и тихо каза:
— Не трябва да губиш надежда, Франсин. Дори и тя да ти причинява страдания. Човек никога не бива да губи надежда.
— Аз съм й майка — отвърна тя също така тихо. — Никога няма да разбереш чувствата ми. Как би могъл да ги разбереш? Тя не е твое дете.
— И аз я обичах, Франсин. И аз я възприемах като дъщеря.
Тя поклати глава.
— Думите ти не значат нищо.
— Значат — отвърна й остро той. — Бях готов да дам живота си за нея. Бях готов да дам живота си и за теб, Франсин.
— Знам — отвърна тя отегчено. — Нито се подигравам с чувствата ти, нито съм забравила това, което направи за нас през войната. Чувствата ни обаче са различни. Съвсем различни. Смъртта й те наскърби. Може би дори си я възприел като трагедия. От години се опитваш да разбереш какво се е случило с нея. Животът ти обаче продължава. За мен това бе нещо повече от трагедия. Случилото се уби нещо в мен. Остави само половината от моята личност.
— Можеш да имаш други деца. Да създадеш друго семейство.
Тя прибра хининовите хапчета в чантата си.
— Не, Клайв. Нито с тебе, нито е никого. Тази част от живота ми е мъртва.
— Нима животът ти в Хонконг компенсира това, което изгуби?
— Опитвам се да си създам свой собствен живот.
— Това е голяма крачка напред, не ще и дума — отвърна той с неприкрита ирония. — Строиш фабрики, печелиш пари, ставаш императрица. Това компенсира загубата, така ли?
Тя се обърна и го погледна.
— Всяка сутрин, когато се събуждам, си спомням за Рут. Преди да заспя тя винаги отново е пред очите ми. Нищо не е в състояние да компенсира тази загуба.