Дъждът непрестанно барабанеше по покрива и заглушаваше разговорите за Кучин, за придошлите реки и за оризовата реколта. Часовете се точеха мъчително. Най-сетне обаче старейшината се умори от многото приказки и от изпитата оризова бира, главата му заклюма и той заспа. Бата се наведе към тях и тихо каза:
— Вече можете да отидете. Девер й ще ви отведе при нея.
Последваха Исмаел в „билика“, малката стая, в която живееше жената. Франсин усети миризмата на пушек. Жената бе седнала до огнището. С едната си ръка забъркваше ястие в тенджера. Другата й ръка бе присвита и върху нея се бе разположило съвсем малко бебче, очевидно родено преди няколко дни, и сучеше от гърдата й.
Франсин, с разтуптяно сърце, притисна длани в знак на приветствие и седна с кръстосани крака. Клайв се присъедини към нея и седна на една рогозка. Жената им се усмихна срамежливо. Бе на двадесет и няколко години, прецени Франсин. Принадлежността й към народността ибо можеше да се разбере само по малките й красиви уши. Каянските жени разтягаха ушите си с големи бронзови обици. Този процес трябваше да започне още в ранното детство и за Анах бе твърде късно да се разкраси по този начин при пристигането си в Румах Булан. Бе красива, с големи сериозни очи и пълни устни. Белегът съвсем ясно си личеше на шията й. Ударът навярно бе целял да й пререже гръкляна, но тя по чудо бе оживяла.
— Бебето е много красиво — прошепна неуверено Франсин на малайски. — Как се казва?
— Кана — отговори майката и погали детенцето по главичката.
— Нека да живее дълго и да стане велик човек. Анах отвърна с топла усмивка.
— Дано да е така.
— Донесохме няколко малки подаръка — каза Клайв и отвори сака си. Извади няколко неща, които бяха купили от пазара: емайлирани чаши и чинии, красив памучен саронг и кашон цигари. Красивите черни очи на жената светнаха от удоволствие. Простите подаръци бяха приети.
— Спомняш ли си кои сме, Анах? — попита Франсин, все още без достатъчно сили да говори по-високо.
Анах ги огледа и каза: — Да.
— Значи знаеш кои сме? Анах кимна утвърдително.
— Да, вие сте двамата, които дойдоха в Румах Нендак и които оставиха детето.
Франсин преглътна и се опита да отвори уста. Други хора, които бяха разпитвали преди това, едва си спомняха за тяхното посещение. По време на войната то не бе направило особено впечатление, а последвалата катастрофа бе заличила спомените за не така важните събития. Лицето на тази жена обаче издаваше интелигентност и паметливост.
— Спомняш ли си детето?
Ръката на Анах леко притисна собствената й рожба.
— Спомням си как плака в деня, когато я оставихте. Спомням си как тичаше подир вас и викаше. Спомням си и лицето ви. Тогава разбрах какво чувствувате. Това е нещо, което никога няма да забравя.
— Значи си спомняш! Жената продължи:
— Спомням си как трябваше да тичаме подир нея. Един мъж я улови и се опита да й каже да не плаче. Тя обаче бе като подивяла. Наложи му се да й запуши устата с ръка. Тя плака дълги дни, след като си заминахте. Няколко пъти се опита да избяга в джунглата, за да ви последва, така че се наложи да я затворят в един билик. Не искаше нито да яде, нито да пие. И беше много отслабнала. Мислехме, че ще умре. Един ден обаче престана да плаче. Пийна малко вода, а след това започна и да яде. — Анах разлюля детенцето си. — Тогава бях на четиринадесет или петнадесет години и нямах деца. Бях една от тези, които я хранеха и се опитваха да я успокоят.
По бузите на Франсин потекоха горещи сълзи. Поиска й се да ги избърше, но ръцете й не й се подчиниха. Тя преглътна сълзите си.
— Анах, след това не видях повече детето си. Заради това дойдох при теб. Кажи ми какво се случи с него.
Очите на Анах се разшириха. — Вие не знаете ли? Франсин поклати глава.
— Така и не узнах.
— Как така да не знаете? — Жената ги погледна с големите си блестящи очи. — Не може да не са ви казали.
— Знаем, че само шепа хора са успели да се спасят, Анах — тихо каза Клайв. — При това повечето от тях бяха много стари хора, които японците пощадили, защото уважили белите им коси. Те не си спомниха нито за нас, нито за детето ни.
— Не мога да разбера — каза смутено Анах. — Защо не сте се върнали в селото?
— Ходихме там много пъти — каза Клайв. — От селото обаче нищо не беше останало. Хората се бяха пръснали. Опитахме се да ги открием един по един, обаче това не бе лесна работа, и никой от тях не можа да ни каже нищо. Едва преди няколко седмици научихме за теб. Това място е много отдалечено от външния свят.
Тя докосна белега на гърлото си и тихо каза: