— Не искам повече да виждам външния свят. Затова останах тук. — Детенцето й се разшава и тя го успокои.
Франсин се приведе към нея.
— Моля ти се, кажи ми какво се случи с моето дете. Известно време Анах не каза нищо, като отбягваше горящия поглед на Франсин. След това започна да говори с тих и сякаш свенлив глас.
— Това се случи една или две луни, след като си заминахте. Дойдоха рано сутринта с патрулен катер. Бяха много, може би тридесет души. Заповядаха на всички да излезем и да се строим върху пясъка. Командирът им започна да крещи нещо на японски. Никой не го разбра и някои от младежите започнаха да се смеят. Аз обаче бях много уплашена, защото знаех, че е убит японски часовой и че те са дошли да ни накажат. Заповядаха на всички млади мъже да се отделят в една група. Веднага след това започнаха да стрелят по тях. Избиха ги много бързо. След това се нахвърлиха върху нас, но не стреляха. Нападнаха ни с мечове и щикове. — Анах разсеяно попипа белега на шията си. Очите й се напълниха със сълзи. — Бяхме беззащитни. Нямаше кой да ни защити. Мъжете ни бяха мъртви. Видях как японците убиха майка ми и двете ми сестри. Един от офицерите ме удари с меч. Тук, по шията. Престорих се на мъртва и лежах неподвижно, докато избиваха останалите. Боях се да не умра от загуба на кръв преди да си тръгнат. Те обаче запалиха складовете и си тръгнаха. Бях много отслабнала. Успях да допълзя до реката и течението ме понесе. След няколко километра ме откриха рибари. Така успях да се спася.
— А нашето дете? — попита тихо Клайв.
— Убиха го. Видях как стана. Един войник я наръга с щик в гърдите. Видях как щикът излиза от гърба й. Невъзможно е да е оцеляла.
Франсин не можа да сдържи болката си и се разплака. Клайв я прегърна и я притисна към себе си. Тя обаче забрави присъствието му. И всякакво друго присъствие. Преди няколко дни се бе надявала да чуе тези думи. С надеждата, че най-сетне ще сложат край на страданията й. Сега обаче, след като бяха изречени, те предизвикаха у нея такава силна и ужасна болка, сякаш току-що бе видяла смъртта на Рут със собствените си очи. Нейното дете й бе отнето с болка, силна като родилната и окончателна като смъртта. Анах, уплашена от реакцията на Франсин, стисна собственото си бебе и мълчаливо го залюля.
— Франсин! Мила! — извика разтревоженият Клайв. На Франсин й се стори, че дробовете й се пръскат. Не можеше да си поеме въздух. Причерня й. Опита се да си поеме дъх, но тялото не й се подчини. Животът започна да изтича от нея. Стори й се, че Рут е застанала пред нея. Тялото й бе окъпано в светлина и върху лицето й бе изписана неземна усмивка. Опита се да посегне към детето си, но бе останала без ръце, без тяло, което да е в състояние да командува. После видението изчезна и Франсин припадна.
Изнесоха я на верандата и я сложиха върху една рогозка. Тялото й бе толкова отпуснато, че Клайв се уплаши. Притисна ухо към гърдите й, за да се убеди, че е жива. Пулсът й бе толкова слаб, че той се уплаши. Опита се да я свести, като я повдигна, разтърси я и започна да й говори.
Каянците му попречиха.
— Така ще повредиш душата й — рече му съчувствено един от мъжете. — Ако я събудиш сега, може да умре. По-добре я остави.
— Трябва да спи един ден и една нощ — каза една от жените. — Само така ще й мине.
— По-добре не я докосвай — казаха селяните и с внимателни, но решителни движения отдръпнаха Клайв от Франсин. Той остана безпомощно да наблюдава как жените увиха Франсин в одеяло и я внесоха в постройката.
До него приклекна Исмаел и каза:
— Те си знаят работата. Ще бдят над нея.
— Трябва да я заведа при лекар — глупаво каза Клайв. Лодкарят Бата сложи ръка на рамото му.
— В това състояние не може да пътува. Те са прави. Това е опасно за живота й.
— Това бе страшен удар за нея — каза Клайв. И той се чувствуваше смазан и опустошен, както от подробното описание на смъртта на Рут, дадено от Анах, така и от реакцията на Франсин. Не си спомняше нито едно от премеждията, през които бяха преминали заедно, да я бе сломило по такъв начин.
Исмаел си сви цигара от подарения тютюн.
— Когато се наспи, ще се почувствува по-добре. Междувременно няма да е зле да си отдъхнеш и ти, господине. Моите хора ще те нахранят. А довечера ще има танци и пиене. Мъжете го оставиха и той се загледа към джунглата и се замисли. Бяха изминали дълъг и мъчителен път до това затънтено място, само и само за да чуят тези думи. Стори му се, че всичко е приключило окончателно. Това бе не само краят на Рут, но и краят на самата Франсин.
В нещата, които му бе наговорила в Кучин, имаше много груби истини. Вярно бе, че именно търсенето на Рут бе вече единственото нещо, което продължаваше да ги свързва. А и той, както тя бе казала, не бе пожелал да остави този призрак на спокойствие и поради това, че се боеше да не изгуби самата Франсин. Излизаше, че неволно я бе измъчвал заради собствената си себичност. Бе пуснал котва в миналото. В нещо, което бе мъртво и недостижимо. Не си бе дал сметка, че тя се нуждае от бъдеще. Че трябва да върви напред. Бе възприел като заплаха нещата, които тя постигаше в Хонконг. Тя бе напълно права, когато му каза, че той не иска тя да се задържи там. Може би той тайно се бе надявал, че тя ще се провали, че ще изгуби парите си, ще се примири, ще изгуби самочувствие и ще дотърчи при него, за да стане негова съпруга.