— Ето го — каза накрая.
Франсин впери поглед в полумрака. Клайв, облегнал се на един от коловете, държеше между краката си бамбукова кана. До него лежеше и хъркаше Исмаел, деверът на Анах. Франсин го позна по червената набедрена превръзка и татуираните бедра. Погледна Клайв. Лицето му наподобяваше призрачна мъртвешка маска.
— Клайв! — извика Франсин. Наистина изпита страх, че може да е умрял от толкова пиене.
Той отвори кръвясалите си очи.
— А, здрасти.
— Изглеждаш ужасно — каза тя.
— И ти не приличаш на маслен портрет.
— Свърши ли с пиенето?
— Не знам дали ти си свършила с реването. — Клайв вдигна каната и надникна в нея. — Празна е. Жалко. Ще трябва да се оплача на бармана.
— Аз вече изплаках сълзите си, Клайв. Трябва да тръгнем веднага, преди реката да е придошла повече.
— Закъде си се забързала, мила? — Клайв плесна Исмаел по гърба. — Барман! — Човекът не помръдна. — Барман! Каната е празна!
— Аз си тръгвам — каза Франсин със спокоен и ясен глас. — Ти ако искаш, изчакай тук края на мусона. Аз обаче си тръгвам още днес с Бата. Обърна се и се тръгна. Клайв извика нещо, но тя не му обърна внимание. Дъждът продължаваше да вали и в Кучин. Клайв погледна пистата и както и преди две седмици, реши, че е невъзможно да се лети в подобно време. Самолетът бе само блед силует в дъжда. Шумът на двигателите му обаче се чуваше и Клайв разбра, че самолетът ще излети независимо от времето. След миг Франсин щеше да отлети.
Обърна се към нея. Тя говореше по близкия телефонен автомат с висок глас, защото връзката с Хонконг беше лоша. Говореше на мандарински китайски, но той успя да схване няколко думи: фабрика, срокове, архитект. Лицето й бе напрегнато. Бе отслабнала доста през изминалите две седмици и дрехите й бяха провиснали. Цялото й същество обаче излъчваше деловитост.
Една бръчка за миг загрози гладкото й чело и тя затвори телефона. Бързо тръгна към Клайв, като в движение прибра бележника си в чантата.
— Всичко ли е наред? — попита той.
— Всичко — каза тя.
Клайв се удиви. Не можеше да повярва, че това е същата жена, която съвсем наскоро бе изгубила самообладание в селото.
— Радвам се да чуя това.
— Е, Клайв, благодаря ти за всичко — каза тя и го погледна в очите. Под нейните имаше тъмни сенки. Бе се опитала да ги замаскира с грим, но неуспешно. Имаше измъчен вид. Изражението й обаче издаваше решителност. Вече се бяха отчуждили един от друг. Стори й се, че открай време са си били чужди. След като напуснаха Румах Булан тя дори не прояви жестокост към него. Искаше му се да го бе направила. Така щеше да му покаже, че все още го обича, щом иска да го нарани. Обаче не го стори. На него му бяха необходими известни усилия, за да открие нужните думи.
— Давам си сметка, че се виждаме за последен път. Бе му трудно да възприеме, че това са негови собствени думи.
— Ела ми на гости в Хонконг — каза Франсин, сякаш не го бе чула. — Ще ти покажа фабриката.
— Докато ти лежеше в къщата, разговарях още веднъж с Анах — каза той. Видя, че тя се навъси, и й даде знак с ръка да не го прекъсва. — Почакай, Франсин, искам да ти кажа само едно нещо. Тя е видяла как убиват дете с щик. Видяла е и как щикът излиза от гърба му. Не е видяла обаче лицето на детето. Когато я запитах в упор дали наистина е видяла лицето на Рут, когато я убиват, тя ми отговори, че не. Франсин присви устни.
— Клайв…
— Не казвай нищо, мила. — Той се приведе към нея и леко я целуна. — Хайде, отлитай.
За миг му се стори, че тя ще му отвърне. Че ще му каже нещо язвително, за да изпълни с отрова последния им контакт. Тя обаче просто му обърна гръб и се отдалечи с изправена походка.
Последва я носачът с багажа й и още един мъж, който разпери чадър над главата й. Тя не им обърна внимание. Излязоха под дъжда. Франсин бе последната, която се качи на самолета. Клайв проследи с поглед как влезе в белия самолет и как вратата след нея се затваря.
Минутка след това самолетът увеличи оборотите на двигателите си и се понесе по пистата. Валеше много силно, така че Клайв не можа да види самото излитане, обаче малко след това шумът на двигателите се разнесе откъм небето.
— Довиждане, Франсин — прошепна Клайв и си тръгна.
Четвърта част
САКУРА
1970
НЮ ЙОРК
— Кога мога да разговарям с нея?
Доктор Парсънс се намръщи. Тя му задаваше този въпрос от четиридесет и осем часа, през които той не преставаше да отклонява молбата й.
— Госпожо Лорънс, трябва да си дадете сметка, че пациентката е заразноболна. Ще може да установи контакт с посетители след около седмица. Антибиотикът има бързо действие. След това ще вземем необходимите предпазни мерки и ще можете да…