— Нямам съучастници.
— В такъв случай кой те накара преди пет години да започнеш да ме следиш?
— Никой. Прочетох статия за теб в един хонконгски вестник.
— И тогава ли реши да скроиш цялата работа?
— Скрояване. Съучастници. Имате много странен начин на мислене, госпожо Лорънс. Франсин отиде до прозореца. Оттам се виждаше единствено друга част от клиниката. От два дни валеше сняг. Валеше и сега и се превръщаше в отвратителна киша при допира си с паважа.
— Твърдиш, че като малка си живяла в едно село в Борнео, така ли?
— Да, твърдя го.
— Опиши селото.
— Няма нищо за описване. — отговори Сакура. — Село като всички останали. Покрай реката имаше жилища, а над тях оризища.
— Кой бе старейшината?
— Не си спомням нищо за хората.
— Кой те отведе там?
— Не си спомням.
— Твърдиш ли, че ме помниш от детските си години?
— Не — отвърна спокойно Сакура. — Нима ти ме помниш?
Въпросът смути Франсин.
— Не — каза без никакво колебание. — Външността ти не ми говори нищо.
Видя, че на лицето на Сакура се появи странно изражение.
— Това изненадва ли те? Нима си очаквала, че ще те посрещна с разтворени обятия?
— Нищо не очаквах — отвърна тихо Сакура.
— Спомняш ли си баща си?
— Не — отвърна Сакура.
— Тези татуировки бяха ли част от твоята стратегия?
— Стратегия. — Сакура умело имитираше гласа на Франсин. — Не. Не са част от никаква стратегия. Направиха ми ги, когато бях малка.
— Племето ибо не татуира момичетата — остро каза Франсин.
— Татуировките ми не са от него.
— От кого в такъв случай?
— От хора от племето пенан, които ме осиновиха.
— Осиновили са те? Какво искаш да кажеш?
— Един ден дойдоха японците и започнаха да избиват всички наред. Спаси ме една пенанска двойка. Казваха се Ману и Вай.
— Разкажи за японците.
— Много войници. Спомням си стрелбата. И крясъците. Спомням си как накараха хората да се съберат на групи и след това започнаха да ги избиват с щикове. Избягах, защото бях малка и успях да се шмугна между тях. Скрих се в гората. Там бяха Ману и Вай. Наблюдавали всичко. Взеха ме и ме отведоха с тях. Бягаха цял ден и ме носиха на ръце, като се редуваха. Спряха едва когато бяхме много навътре в гората. — Сакура погледна Франсин. — Това мога да си спомня. Това смятам за своето раждане.
Сърцето на Франсин туптеше лудешки, но лицето й остана безизразно.
— Защо те взеха с тях?
— За да ме спасят. — Сакура направи кратка пауза. — Нямаха свои деца и искаха да ме отгледат. После ме татуираха по тяхному.
Погледът на Франсин неволно се премести към черните гривни на ръцете на Сакура.
— Направиха го с бамбукова игла и със сажди, които остъргаха от дъното на една паница — продължи Сакура.
— Как се казваше селото, в което те отведоха? Сакура присви устни.
— Вижда се, че не знаеш нищо за пенанците. Те нямат села. Живеят дълбоко в джунглата и говорят на езика на птиците и дивите животни. Не оставят следи. Не може да ги открие никой друг освен пенанец.
— Как в такъв случай се оказа в Япония?
— Един японски офицер ме взе от Ману и Вай.
— Защо?
— Позна, че не съм даячка. Известно време живях в къщата му в Кучин. Там имаше и други деца, останали сами през войната. Бе ги открил и ги бе изпратил на разни места.
— Какви места? Сакура вдигна рамене.
— Места, където да се погрижат за тях.
— Сиропиталища?
— Предполагам. Не всички японци бяха чудовища.
— Как се казваше този човек?
— Томоюки Уеда.
— Уеда? И ти взе името му? — Франсин не можеше да повярва.
— Той ми го даде и аз го взех. Нима това има значение?
Франсин се опита да разбере изражението на Сакура.
— Защо Уеда прояви интерес към теб?
— Каза ми, че съм се била различавала от останалите. Разпрати другите деца по разни места, обаче мен отведе със себе си в Токио. Нарече ме „Сакура“, защото бе пролет и вишните цъфтяха. Даде ми фамилното си име.
— През кой месец стана това?
— Не знам.
— Спомняш ли си Хирошима и Нагасаки?
— Да, разбира се — отвърна тихо Сакура. — Та кой не си спомня атомните бомби?
— Колко време след пристигането ти в Токио паднаха бомбите?
— Около година, ако не се лъжа.
— Къде е сега Томоюки Уеда?
— Мъртъв е. След войната американците го арестуваха. Осъдиха го на смърт за военни престъпления. Спомням си годината. Бе 1947.
— На колко години беше тогава?
— Не знам. Някъде на десетина.
— Как живя след смъртта на Уеда?
— Работих. Чистех и метях. Готвех. Занимавах се с какво ли не, за да спечеля пари за храна и покрив. Семейството на Уеда се държа добре с мен. Дори известно време ходех на училище. Всички обаче искаха да забравят всичко, свързано с Томоюки.