— Колко време живя в Токио?
— Бях на осемнадесет или деветнадесет години, когато напуснах Япония. Не се върнах повече там. Нищо не ме свързваше с тази страна.
Зад вратата се разнесе шум и Франсин се сети, че след малко ще я помолят да излезе. Върна се към най-главния въпрос. Към въпроса, от който зависеше всичко.
— Какво си спомняш за живота си преди японците да нападнат селото?
— Нищо.
— Нима не си спомняш звуци, гледки, миризми?
— Вече ти казах, че животът ми започна през този ден на реката — отвърна Сакура. — Не си спомням за нищо преди това. Нито за хора, нито за гледки, нито за събития. Нищичко. — Спря за малко. — Опитах се да си спомня нещо с помощта на най-различни техники: медитация, хипноза, дори наркотици. Нищо не се получи.
— Много удобен отговор. Сакура я погледна.
— Или много неудобен. Зависи от гледната точка.
— Ще открием липсващото звено. Обещавам ти това — каза Франсин тихо, но решително. Вратата се отвори и в стаята влязоха две медицински сестри. Разговорът, макар и с неудовлетворителен резултат, бе приключил.
Рентгеновата фотография на гръдния кош на Сакура Уеда бе закрепена върху екран. Доктор Парсънс, използувайки молива си като показалец, започна да обяснява.
— Това са активните рани, които са предизвикали кръвотечението. Тук, в горната и задната част на двата бели дроба, виждате стари белези. Тук и ето тук. Ако заболяването продължи да се развива, белият й дроб ще бъде необратимо увреден. — Докторът седна зад бюрото си и погледна Франсин. — Болестта трябва да се лекува, госпожо Лорънс. Иначе болната ще умре.
— Разбрах.
— Налице е известно подобрение. Лекуваме я с ежедневни мускулни инжекции стрептомицин и с две лекарства, които се поемат орално: ПАС и изониацид. Предписах също така и кортикостероиди срещу евентуална токсемия.
Франсин кимна. От счетоводството на болницата вече я бяха уведомили колко ще й струва всичко това.
— Кога ще я изпишете?
— Ако температурата й не се повиши и кръвотеченията престанат, след две седмици. Важното в случая е продължителното лечение. Сакура е много неспокойна, бих казал, бунтарска натура. Живяла е труден живот, който я е закалил. Не би било зле да разгледате възможността да потърсите помощта на психолог. За да я успокои. Не е желателно да се повтори това, което се е случило в Макао.
— В Макао?
— Тя ми каза, че за пръв път е имала подобен кръвоизлив преди осем години в Макао. Тогава работела в казино. По осемнадесет часа на денонощието в затворено и задимено помещение. Една сутрин изхрачила много кръв. Напуснала Макао, но без да се подложи на никакво лечение. Нямала пари за лекарства. Вие не знаехте ли това?
— Не. — Франсин бе казала в болницата, че Сакура й се пада далечна родственица, без обаче да влиза в подробности. Отвърна на доктора с престорена усмивка. — Боя се, че знам твърде малко неща за нея.
— От нейните думи разбрах, че животът й е преминал в трудности и несигурност в едва ли не целия Далечен изток. Живяла е и в джунглата, и в градски бордеи. И двете места са идеални за развиване на белодробни заболявания. Организмът й обаче е силен и симптомите след известно време са затихвали. Тя е удивително силна млада жена. От тези, които трудно умират. Този път обаче ще умре, ако не бъде подложена на лечение. — Докторът я погледна. — Бих казал, че много прилича на вас, госпожо Лорънс.
— Наистина ли?
— Да. Нали май не я бяхте виждали от много години? Франсин разбра, че докторът се опитва да си изясни обяснението й за „далечното родство“ и иска да научи повече подробности.
— Да, от много години.
— Значи не сте чак толкова близки?
— Да, не сме съвсем близки. Докторът се приведе над бюрото си.
— Задавам ви всички тези въпроси, госпожо Лорънс, защото искам да ви обърна внимание на нещо. Тя ще трябва да взема лекарства още цяла година. За нея обаче е не по-малко важно да промени изцяло начина си на живот. Трябва да си почива, да диша чист въздух и да пази диета. Нуждае се от приятно обкръжение и от среда, която да повдига настроението й. И дума не може да става да започне да работи, поне в близките месеци. Не трябва да се връща в Лаос преди да е напълно излекувана. Най-добре за нея би било да постъпи в санаториум, обаче и лечението в домашна обстановка с медицинска сестра до нея също ще свърши работа.
— Разбрах ви — отвърна сухо Франсин.
— Разбира се, всичко това ще струва много пари.
— Да разбирам ли, че искате да узнаете дали ще ги платя?
— Животът й зависи от лечението — отсече докторът и погледна Франсин в очите. — Някой ще трябва да го заплати.